Братя Карамазови

I. Коля Красоткин

Ноември беше в началото си. При нас хвана студ към минус единадесет, а с него и поледица. По замръзналата земя падна през нощта малко сух сняг и вятърът, „сух и остър“243, го подема и го разнася по скучните улици на нашето градче и най-много на пазарния площад. Утрото е мътно, но снежецът е спрял. Недалеч от площада, близо до дюкяна на Плотникови, се намира малката, много чистичка и отвън, и отвътре къщичка на вдовицата на чиновника Красоткин. Самият губернски секретар Красоткин умря доста отдавна, преди близо четиринадесет години, но вдовицата му, тридесетгодишна, и досега много приятна дамичка, е жива и живее в чистичката си къщица със „свои средства“. Тя живее честно и плахо, има нежен, но доста весел характер. Когато почина мъжът й, тя беше осемнадесетгодишна, а живя с него едва около една година и едва-що беше му родила син. Оттогава, от самия ден на смъртта му, тя цяла се посвети на възпитанието на своето скъпоценно момченце Коля и макар че го обичаше тези четиринадесет години до лудост, в същност с него беше понесла много повече страдания, отколкото преживяла радости, треперейки и умирайки от страх едва ли не всеки ден, че той ще се разболее, ще се простуди, ще направи някоя лудост, ще се покачи на стола и ще падне и пр., и пр. А когато Коля тръгна на училище и после в нашата гимназия, майка му се залови усърдно да изучава заедно с него уроците, разтича се да се запознава с учителите и с жените им, държеше се ласкаво дори с другарите на Коля, съучениците му, и се подмазваше пред тях, за да не закачат Коля, да не му се присмиват, да не го бият. Докара нещата дотам, че момчетата наистина започнаха да му се присмиват заради нея, взеха да го подиграват, че е мамино синче. Но детето можа да се защити. Той беше смело момче, „ужасно силен“ и както се разнесе и скоро се затвърди за него в класа този слух, беше ловък, с упорит характер, с дързък и предприемчив дух. Учеше добре и дори се говореше, че и по аритметика, и по всеобща история можел да удари в земята самия учител Дарданелов. Но момчето, макар и да гледаше всички отвисоко, с вирнато носле, беше добър другар и не се превъзнасяше. Уважението на учениците приемаше като нещо естествено, но се държеше дружелюбно. Главното, имаше чувство за мярка, умееше, когато трябва, да се сдържа, а в отношението си към началството никога не преминаваше крайната установена граница, зад която простъпката вече е нетърпима, защото се превръща в безредие, в бунт и беззаконие. И все пак той беше готов при всеки удобен случай да лудува, да лудува като последното хлапе и не толкова да лудува, колкото да измъдри нещо, да направи някое чудо, да „накастри“ някого, да се покаже, да се поперчи. Главно, беше много самолюбие. Дори майка си можа да подчини, действувайки с нея почти деспотично. И тя му се беше подчинила, о, отдавна му се беше подчинила и само не можеше за нищо на света да понесе мисълта, че детето й „малко я обича“. Все й се струваше, че Коля е „безчувствен“ към нея, и имаше случаи, когато, обляна в истерични сълзи, почваше да го укорява в студенина. Момчето не обичаше това и колкото повече се искаха от него сърдечни излияния, като че нарочно толкова по-упорито ставаше. Но това у него не беше нарочно, а неволно — такъв му беше характерът. Майката грешеше: той я обичаше много, но не обичаше „лигавите нежности“, както се изразяваше на своя ученически език. След смъртта на баща му беше останала една библиотечка, в която се пазеха няколко книги. Коля обичаше да чете и вече беше прочел някои от тях. Майка му не се смущаваше от това и само се учудваше понякога как тъй момчето, вместо да отиде да играе, стои пред библиотечката с часове над някоя книжка. По този начин Коля прочете туй-онуй, което не биваше още да му се дава да чете на неговата възраст. Впрочем напоследък, макар че той не обичаше да преминава в лудориите си определени граници, но почнаха немирства, които истински изплашиха майката — немирства наистина не някакви безнравствени, но буйни, лудешки. Тъкмо това лято през юли, по време на ваканцията, се случи така, че майката и синът отидоха да гостуват някоя и друга седмица в друга околия на седемнадесет версти, у една далечна сродница, чийто мъж работеше на железопътната гара (същата, най-близка до нашия град, от която Иван Фьодорович Карамазов подир един месец тръгна за Москва). Там Коля най-напред огледа железопътната линия най-подробно, изучи разпоредбите, знаейки, че като се върне у дома, с новите си знания може да блесне между учениците от тяхната гимназия. Но тъкмо в туй време там се намираха още няколко момчета, с които се сдружи; едни от тях живееха на гарата, други наоколо — общо се събраха шест-седем души хлапета от дванадесет до петнадесетгодишни, а от тях двама се случиха дори от нашето градче. Момчетата играеха заедно, лудуваха и ето че на четвъртия или на петия ден от гостуването глупавите хлапета се хванаха на гарата на един най-невероятен бас за две рубли, а именно: Коля, почти най-малък от всички и затова донякъде презиран от по-големите, дали от самолюбие, или от отчаяна храброст, предложи през нощта, когато минава влакът от единадесет часа, да легне между релсите по очи и да остане там неподвижно, докато влакът мине над него с пълна пара. Вярно, че беше направено предварително проучване, от което се разбра, че наистина човек може тъй да се изтегне и да се сплесне надлъж между релсите, че влакът, разбира се, ще мине и няма да закачи онзи, който лежи, но все пак как се издържа там! Коля настояваше упорито, че ще издържи. Най-напред му се смяха, наричаха го лъжльо, фанфарон, но е това още повече го амбицираха. Главното, тези петнадесетгодишни вече твърде виреха нос пред него и отначало дори не искаха да го смятат за другар, имаха го „за дете“, което беше просто непоносимо обидно. И ето, решиха да отидат още от вечер