Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Когато беше подписан протоколът, Николай Парфьонович тържествено се обърна към обвиняемия и му прочете „Постановлението“, което гласеше, че еди-коя си година и еди-кой си ден, там и там следователят на еди-кой си окръжен съд, след като разпитал еди-кого си (тоест Митя) в качеството му на обвиняем в еди-какво си и еди-какво си (всички обвинения бяха грижливо отбелязани) и като взе под внимание, че обвиняемият не се признава виновен за престъпленията, за които е обвинен, и не е представил нищо за свое оправдание, а същевременно свидетелите (еди-кои си) и обстоятелствата (еди-какви си) напълно го уличават, ръководейки се от еди-кой си и еди-кой си член от наказателния закон и т.н., постанови като мярка за неотклонение на еди-кого си (на Митя) да бъде затворен в еди-кой си затвор, за което да се съобщи на обвиняемия, а копие от това постановление да се връчи на помощник-прокурора и т.н. С една дума, на Митя му съобщиха, че той от този миг е задържан и че сега ще го откарат в града, където ще го затворят в едно много неприятно място. Митя изслуша внимателно всичко това и само сви рамене.
— Е, господа, аз не ви обвинявам, готов съм… Разбирам, че не ви остава нищо друго.
Николай Парфьонович меко му обясни, че още сега ще го откара участъковият пристав Маврикий Маврикиевич, който тъкмо се е случил тук…
— Стойте! — прекъсна го изведнъж Митя и с някакво неудържимо чувство произнесе, обръщайки се към всички в стаята: — Господа, всички ние сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички — нека така се реши сега, — от всички аз съм най-подлата гадина! Нека е така! Всеки ден от моя живот аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости. Разбирам сега, че за такъв като мене е потребен удар, удар на съдбата, та да го хване като с примка и да го стегне с външна сила. Никога, никога нямаше да се вдигна от само себе си! Но ето гръм ме порази. Приемам мъката на обвинението и на моя всенароден позор, искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя! Защото може би ще се пречистя, господа, нали? Но чуйте ме обаче за последен път: за кръвта на баща си не съм виновен! Приемам наказанието не защото съм го убил, а защото съм искал да го убия и защото може би наистина бих го убил… Но все пак аз имам намерение да се боря с вас докрай и ви заявявам това! Ще се боря с вас докрай, пък нека Бог реши! Сбогом, господа, не се сърдете, че през време на разпита крещях срещу вас, о, тогава бях още тъй глупав!… Подир една минута съм арестант и сега за последен път Дмитрий Карамазов като свободен още човек ви подава ръката си. Като се прощавам с вас, с хората се прощавам!…
Гласът му затрепери и той наистина подаде ръка, но Николай Парфьонович, който беше най-близо до него, някак внезапно, с почти конвулсивен жест отдръпна и скри ръцете си отзад. Митя веднага забеляза това и трепна. Той тутакси отпусна протегнатата си ръка.
— Следствието още не е приключено — замънка Николай Парфьонович малко сконфузен, — ще го продължим в града и аз, разбира се, от моя страна, съм готов да ви пожелая успех… за вашето оправдаване… Собствено вас, Дмитрий Фьодорович, аз винаги съм бил склонен да смятам за човек, тъй да се каже, повече нещастен, отколкото виновен… Ние всички тук, ако само мога да се осмеля да говоря от името на всички, ние всички сме готови да ви признаем за един по начало благороден млад човек, но, уви, увлечен от някои страсти до степен малко прекалена…
Нисичката фигура на Николай Парфьонович придоби в края на речта му много важен вид. Внезапно през ума на Митя мина, че ето този „хлапак“ ей сега ще го вземе под ръка, ще го заведе в другия ъгъл и там ще поднови с него неотдавнашния разговор за „момичетата“. Но малко ли съвсем странични и без никаква връзка със случая мисли се мяркат по някой път дори в ума на престъпника, поведен на смърт.
— Господа, вие сте добри, вие сте хуманни — мога ли да се видя с нея, да се простим за последен път? — попита Митя.
— Без съмнение, но тъй като… с една дума, сега вече не може без присъствието на…
— Но, моля ви се, присъствувайте!
Доведоха Грушенка, но сбогуването беше кратко, немногословно и не задоволи Николай Парфьонович. Грушенка се поклони дълбоко на Митя.
— Казах ти, че съм твоя и ще бъда твоя, ще дойда с тебе навеки, където и да те изпратят. Сбогом, невинни човече, който сам себе си погуби!
Устничките й потрепериха, сълзи потекоха от очите й.
— Прости ми, Груша, за моята любов, за това, че с моята любов и тебе погубих!
Митя искаше да каже още нещо, но изведнъж млъкна и излезе. Веднага го обградиха хора, които не снемаха очи от него. Долу, пред вратата, където снощи беше пристигнал с такъв шум и трясък с Андреевата тройка, стояха вече готови две каруци. Маврикий Маврикиевич, нисичък, набит човек с подпухнало лице, беше сърдит за нещо, за някакво внезапно безредие, ядосваше се и викаше. Някак твърде строго той покани Митя да се качи на каруцата. „По-рано, когато го черпех в кръчмата, съвсем друго лице имаше този човек“ — помисли си Митя, докато се качваше. Слезе долу и Трифон Борисич. Пред портата се насъбраха хора, мужици, жени, каруцари, и всички зяпнаха в Митя.