Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Покорно ви благодаря! — поклони му се Грушенка. — Аз ще си отида с онова старче, с помешчика, ще го заведа, а засега ще почакам долу, ако позволите, да видя как ще решите тук с Дмитрий Фьодорович.
Тя излезе. Митя беше спокоен и дори имаше съвсем ободрен вид, но само за минута. Някакво странно физическо безсилие все повече и повече го завладяваше. Разпитът на свидетелите най-сетне свърши. Пристъпиха към окончателната редакция на протокола. Митя стана и отиде в ъгъла при завесата, полегна върху големия, покрит с черга сандък на хазаина и веднага заспа. Сънува някакъв странен сън, някак съвсем не на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а половината изгорели — стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, все мършави, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.
— Защо плачат? За какво плачат? — пита Митя, когато каруцата препуска край тях.
— Детето — отговаря каруцарят, — детето плаче. — И Митя се учудва, че е казал по селски „детето“, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал „детето“: като че ли повече жал има в това.
— Ами защо плаче? — продължава да пита Митя като глупак. — Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?
— Измръзнало е детето, дрешките му изстинали, та не то топлят.
— Но защо така? Защо? — не спира глупавия Митя.
— Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец нямат да ядат, за изгорялото място просят.
— Не, не! — сякаш все още не разбира Митя. — Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно детето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят детето?
И чувствува в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувствува още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че иска да направи за всички нещо такова, че детето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на детето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тая минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска.
— И аз съм с тебе, сега вече няма да те изоставя, за цял живот с тебе отивам — чуват се до него милите, пълни с чувство думи на Грушенка. И ето пламва цялото му сърце и се устремява към някаква светлина и той иска да живее и да живее, да върви и да върви към някакъв път, към новата светлина, която го зове, и то по-скоро, по-скоро, още сега, веднага!
— Какво? Къде? — извиква той, отваря очи и сяда върху своя сандък, сякаш се е свестил след припадък, но светло усмихнат. Над него стои Николай Парфьонович и го приканва да изслуша и подпише протокола. Митя разбра, че е спал час и повече, но не слушаше Николай Парфьонович. Изведнъж се зачуди, че под главата му имаше възглавница, която обаче я нямаше, когато безсилно склони глава върху сандъка.
— Кой е турил под главата ми възглавница? Кой е бил този добър човек! — извика той с някакво възторжено, благородно чувство и с почти разплакан глас, като че ли Бог знае какво благодеяние бяха му направили. Този добър човек така и остана неизвестен, някой от свидетелите, а може би и писарчето на Николай Парфьонович, беше наредил да му подложат възглавница от състрадание, ала цялата му душа сякаш се разтърсваше от сълзи. Той се доближи до масата и каза, че ще подпише всичко каквото искат.
Сънувах хубав сън, господа — рече той някак странно, с някакво ново, просветнало от радост лице.
IX. Митя отведен