Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Благодаря за предупреждението, маг.
Бързия Бен сви рамене и въздъхна.
— До скоро виждане в Капустан, Уискиджак.
— Хайде.
Привидението изчезна.
Корлат се обърна към командира.
— Военният закон на Малазан?
Той я погледна учудено.
— Усещането ми за Каладън Бруд е, че не е отмъстителен тип. Сблъсък ли очакваш?
— Зная какъв ще е съветът на Каллор. — В тона й се прокрадна напрегната нотка.
— Аз също, но не смятам, че бойният главатар е склонен да го слуша. Гуглата ми е свидетел, досега не го е слушал.
— Още не сме видели Капустан.
Той издиша бавно и смъкна ръкавиците си.
— На ужасите да отвърнем подобаващо.
— Неписан закон — промълви тя. — Древен закон.
— Не се придържам към него — изръмжа Уискиджак. — Така ставаме не по-добри от тях. Дори една обикновена екзекуция… — Погледна я в очите. — Над двеста хиляди гладуващи селяци. Дали ще ни стоят кротко като овце? Едва ли. А като пленници? Няма да можем да ги изхраним, дори ако опитаме, нито имаме достатъчно войници, които да заделим, за да ги пазят.
Очите на Корлат бавно се разшириха.
— Предлагаш да ги оставим, така ли?
„Води ме нанякъде. Долових намеци и преди. Шепот на скрития клин, готов да се забие помежду ни.“
— Не всички. Ще вземем водачите им. Този Анастер и офицерите му — ако има такива. Ако тенесковрите са тръгнали по пътя на зверството, значи ги е повел Първото чедо. — Поклати глава. — Но истинският престъпник ни очаква в сърцето на самия Домин. Пророкът. Той е принудил следовниците си да озвереят от глад и да стигнат до канибализъм, до безумие. Иска да унищожи своя народ. Така бихме екзекутирали жертвите — неговите жертви.
Тайст Андий се намръщи.
— По тази логика би трябвало да оправдаем и армиите на Панион, Уискиджак.
Малазанецът я погледна твърдо.
— Нашият враг е Пророкът. Двамата с Дужек сме единодушни в това — не сме дошли тук, за да унищожим цял народ. С армиите, които ни пречат да стигнем до Пророка, ще се справим. Ефикасно. Възмездието и мъстта са отвличане.
— А освобождението? А завладените градове…
— Това е покрай другото, Корлат. Изненадан съм, че си толкова объркана. Бруд гледа на въпроса по същия начин — още при първите преговори, когато беше обсъдена тактиката. Удряме в сърцето…
— Изглежда, не си разбрал, Уискиджак. Вече повече от десетилетие бойният главатар води война за освобождение — от ненаситния глад на вашата Малазанска империя. Сега Каладън Бруд е насочил погледа си към друг — нов — враг, но войната е същата. Бруд е тук, за да освободи панионците…
— Дъх на Гуглата! Не можеш да освободиш хора от самите тях!
— Той иска да ги освободи от властта на Пророка.
— А кой е издигнал Пророка до сегашната му власт?
— И все пак ти говориш за оправдаване на простолюдието, дори на войниците в армиите на Панион, Уискиджак. И точно това ме смущава.
„Не съвсем.“
— Тук става дума за смесване на цели, Корлат. Нито аз, нито Дужек ще приемем доброволно ролята на съдия и екзекутор — ако победим. Нито сме тук, за да кърпим парчетата за панионците. Това трябва да си го свършат те. Такава отговорност би ни превърнала в администратори, а за да администрираш, трябва да окупираш.
Тя се изсмя грубо.
— А не е ли точно това малазанският стил, Уискиджак?
— Това не е малазанска война!
— Нима? Сигурен ли си?
Той я изгледа с присвити очи.
— Какво искаш да кажеш? Ние сме извън закона, жено. Воинството на Едноръкия е… — Изведнъж замълча, забелязал колко твърд е станал погледът й, и осъзна — много късно, — че току-що се е провалил в едно изпитание. И с този провал беше свършило доверието, покълнало между тях. „Проклятие, сам си го натресох, като последния глупак.“
А тя се усмихна, и тази усмивка бе изпълнена с болка и съжаление.
— Дужек идва. Можеш да останеш да го изчакаш.
После се обърна и тръгна към изхода.
Уискиджак я изгледа тъжно, а когато излезе, хвърли ръкавиците си на масата с карти и седна на нара на Дужек. „Трябваше ли да ти го кажа, Корлат? Истината? Че до гърлата ни е притиснат нож. И че ръката, която го държи — от името на императрица Ласийн — е в същия този лагер и е била тук от самото начало.“
Чу тътен на конски копита — спря пред шатрата. След миг Дужек Едноръкия влезе, целият в прах.
— А, тъкмо се чудех дали ще…
— Бруд знае — прекъсна го хрипливо Уискиджак.
Дужек спря.
— Знае, така ли? И какво по-точно е разбрал?
— Че не сме толкова извън закона, колкото се представяме.
— Нещо повече?
— Това не е ли достатъчно, Дужек?