Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Бетаклитите, оказа се, не притежаваха нито едно от тези качества. За по-малко от минута дивизията им беше разбита. Цели роти, оказали се между стегнатите групи мълчаливи, сеещи смърт малазанци, захвърляха оръжията си.
Тази част от битката беше свършила, заключи Уискиджак.
До него спря салтоански вестоносец.
— Сър! Нося ви вест от бойния главатар!
Уискиджак кимна.
— Баргастите от клана Илгрес и леките стрелци на ривите са разбили сиърдомините и урдоманите. В сражението, поне в началото, се е включил техен магически кадър, но Тайст Андий са ги ликвидирали. Бруд държи бойното поле на южния фланг.
— Добре — изсумтя Уискиджак. — Друго?
— Сър, един добре прицелен камък на прашка е дал трето око на септарх Кулпат — убил е кучия син на място. Пленили сме армейското му знаме, сър.
— Уведомете бойния главатар, че бетаклитите, беклитите, скаландите и ротите на десандиите са разбити. Ние държим центъра и севера. Попитайте бойния главатар какъв ще е следващият ни ход — съгледвачите ми съобщиха, че на половин левга източно са вдигнали лагер около двеста хиляди тенесковри. Доста са пострадали, разбира се, но все пак — потенциална неприятност. Същевременно — и в това двамата с Дужек сме съгласни — едно неоправдано клане на тези селяци не би ни въодушевило особено.
— Ще предам думите ви, командире. — Пратеникът отдаде чест, обърна коня и препусна на юг.
Пред Уискиджак изведнъж се разтвори черен процеп и подплаши коня му и хората наоколо. Животното изпръхтя, заби с копита и за малко не се изправи на задните си крака, но тихото ръмжене на ездача му го укроти. Свитата му също се справи.
Корлат се измъкна от лабиринта си. Черната й броня блестеше от капките кръв, но Уискиджак не забеляза рани по нея. Все пак…
— Ранена ли си?
Тя поклати глава.
— Някакъв нещастно панионско вещерче. Уискиджак, трябва да дойдеш с мен. Приключихте ли тук?
Той се намръщи. Мразеше да напуска битка — дори такава, която бързо стига до задоволителен край.
— Приемам, че е важно — достатъчно, за да рискуваш с лабиринта си — тъй че отговорът е „да“. Далече ли ще ходим?
— До командната шатра на Дужек.
— Да не е пострадал?
— Не. Всичко е наред, ветеране — отвърна му тя с лека усмивка. — Колко трябва да те чакам?
— Добре, добре — изръмжа той и се обърна към един офицер. — Барак, ти поемаш командването тук.
Младежът се ококори.
— Сър, но аз съм капитан…
— Ето ти шанс за повишение. Освен това аз съм сержант — най-малкото още щях да съм такъв, ако си взимах парите по ведомост от императрицата. Освен това си единственият офицер тук, на когото не се налага да се безпокои за ротата си.
— Но, сър, аз съм свързочникът на Дужек при Черните моранти…
— А те тук ли са?
— Ъъъ, не, сър.
— Тъй че престани да дрънкаш и се погрижи нещата тук да свършат добре, Барак.
— Слушам, сър.
Уискиджак се смъкна от седлото, връчи юздите на бойния кон на един от адютантите и отиде при Корлат. Потисна желанието си да я прегърне и се попритесни, като видя насмешливия блясък в очите й.
— Не пред войската, разбира се — промълви тя.
— Хайде, води.
Уискиджак беше пътувал през лабиринт само няколко пъти, но спомените му за тези пътувания не можеха да го подготвят за Куралд Галайн. Хванала го за ръка, Корлат го поведе в древното царство на Майката Тъма и макар да усещаше уверено стиснатите й около китката му пръсти, той вървеше слепешком.
Никаква светлина. Грапави каменни плочи под ботушите му, въздухът — съвсем неподвижен, нито по-студен, нито по-топъл от кожата му.
Теглеха го напред и ботушите му сякаш едва стъпваха по пода.
Внезапно появила се сива резка нарани очите му и Корлат до него изсъска:
— Дори и тук ни нападат — отровата на Сакатия бог се просмуква дълбоко, Уискиджак. Това никак не е добре.