Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Не се съмнявам, че Аномандър Рейк е осъзнал заплахата, и ако е така, знаеш ли какво смята да направи по въпроса?
— Едно по едно, мили мой. Той е Рицарят на Мрак, Синът. Любимецът на Майката Тъма. Няма да се уплаши от такъв сблъсък.
— Не съм и допускал — кисело отвърна той. — Тогава какво чака?
— Ние, Тайст Андий, сме търпелив народ. Истинската мъдрост е в това да изчакаш подходящия момент. А когато той дойде и Рейк прецени, че е дошъл, ще реагира както подобава.
— Предполагам същото се отнася и за атаката на Лунния къс по Панион Домин.
— Да.
„И Рейк е успял някак да скрие една летяща крепост с размерите на планина…“
— Голяма е вярата, която храните към своя Господар, нали?
Усети по ръката й как сви рамене.
— Имам достатъчно основания да не мисля за „вяра“, що се отнася до моя Господар. Стига ми сигурността.
— Радвам се да го чуя. А аз стигам ли ти, Корлат?
— Хитрец. Отговорът на всеки подтекст на този въпрос е „да“. Искаш ли и аз да ти го задам?
— Не си длъжна.
— Тайст Андий или човеци, мъжете сте си едни и същи. Може би трябва да изтръгна думите ти насила все пак.
— Няма да ти е трудно. Отговорът ми е същият като твоя.
— И той е?
— Ами, всяка дума, която използва ти, разбира се.
Тя го сръга в ребрата и той изпъшка.
— Хайде стига. Пристигнахме.
Порталът се разтвори сред болезнена за очите му светлина — вътрешността на командната шатра на Дужек, загърната в сумрака на късния следобед. Пристъпиха вътре и лабиринтът безшумно се затвори зад тях.
— Ако всичко това беше само за да ме хванеш насаме…
— Богове, какво его! — Тя махна със свободната си ръка към призрачната фигура, започнала бавно да се очертава пред Уискиджак. Познато лице… което му се усмихна.
— Каква очарователна гледка — каза привидението и ги огледа. — Гуглата ми е свидетел, вече не помня кога за последен път съм имал жена.
— Дръж си езика, Бързак — изръмжа Уискиджак и издърпа ръката си от ръката на Корлат. — Много време мина, и изглеждаш ужасно.
— Е, благодаря, командире. Трябва да ти кажа, че още по-зле се чувствам. Но вече мога да вървя из лабиринтите си, защитен повече или по-малко от отровата на Падналия. Нося ти вести от Капустан искаш ли да ги чуеш, или не?
Уискиджак се ухили.
— Давай.
— Белоликите държат града.
— За това се сетихме и сами, след като Туист ни донесе за успеха ви с баргастите и след като панионската армия налетя в скута ни.
— Чудесно. Е, щом сте се погрижили за въпросната армия, ще добавя само едно. Баргастите тръгнаха с нас. На юг. Тъй че ако с Дужек ви е трудно да се разбирате с Бруд, Каллор и компания — прощавай, Корлат — сега ще ви се наложи да се спогаждате и с Хъмбръл Тор.
Уискиджак изпъшка.
— Добре де, що за тип е той?
— Прекалено умен. Но поне обедини клановете е и съвсем наясно в каква каша се забърква.
— Радвам се, че поне един е наясно. Как са Паран и Мостоваците?
— Разправят, че са добре, макар че не съм ги виждал от доста време. Те са в Хомота — с Хъмбръл Тор и оцелелите защитници на града.
Уискиджак повдигна вежди.
— Има и оцелели?
— Да, така изглежда. Цивилни, още се крият в тунелите. И малко Сиви мечове. Не е за вярване, нали? Но не вярвам да са им останали много сили. Според това, което чух за улиците на Капустан… — Бързия Бен поклати глава. — Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Както и аз де, и точно това се каня да направя, ако разрешиш.
— Надявам се да се пазиш.
Магьосникът се усмихна.
— Никой няма да ме види, освен ако аз не поискам, сър. Кога очаквате да стигнете до Капустан?
Уискиджак сви рамене.
— Трябва най-напред да се оправим с тенесковрите. Може да се окаже сложно.
Бързия Бен присви очи.
— Не се каните да преговаряте с тях, нали?
— Защо не? По-добре е от клането, маг.
— Уискиджак, баргастите се връщат с едни истории… за случилото се в Капустан, какво са правили тенесковрите със защитниците. Имат си водач, тия тенесковри, някой си Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Според последния слух той лично одрал принц Джеларкан, а после го поднесъл като главно блюдо на пиршество — в тронната зала на самия принц.
Корлат изсъска.
Уискиджак се намръщи.
— Ако такива престъпления наистина могат да бъдат вменени на Анастер — или на който и да било от тенесковрите, — тогава ще се приложи военният закон на Малазан.
— Обикновената екзекуция ще е проява на милост, отказана на жертвите им.
— В такъв случай ще са щастливи, ако ги плени Воинството на Едноръкия, а не някой друг.
Бързия Бен все още изглеждаше обезпокоен.
— А оцелелите граждани на Капустан, защитниците и жреците в Хомота — те няма ли да имат думата за съдбата на пленниците? Сър, чакат ни тревожни времена.