Мечът на Шанара

…В сивотата на полуосветената празна стая, намираща се на върха на Планината на черепите, тъмните води на каменния басейн бяха спокойни и гладки. Силата, която беше Господарят на магиите, дремеше…

Внезапно Мечът на Шанара се затопли в ръцете на Ший и странна гореща вълна се надигна в загадъчния метал, прехвърли се в дланите на изненадания човек от Вейл и запулсира. После изчезна. Изумен, той отстъпи крачка назад и леко наклони острието. Миг по-късно топлината беше изместена от силно трептене, което се предаваше от оръжието на тялото му. Не беше болка, но се появи толкова неочаквано, че той неволно потрепери и усети как мускулите? му се напрягат. Инстинктивно се опита да се освободи от талисмана. Изумен разбра, че не може да се отлепи от него. Нещо дълбоко в него му забраняваше да направи това. Ръцете му останаха здраво сключени около дръжката на древното оръжие.

Трептенето изчезна и Ший усети прилив на енергия. Тя отново заливаше цялото му тяло и му връщаше жизнената сила, която се пренесе и в студения метал на Меча. Накрая оръжието се превърна в част от него. Позлатата върху гравираната му дръжка започна да се лющи под ръцете на човека от Вейл и накрая се показа лъскаво сребро, обточено с червеникави нишки от светлина, които сякаш горяха и се извиваха в яркия метал като живи същества. Ший усети първото раздвижване на нещо, което се пробуждаше, нещо, което беше част от него, но му беше чуждо, непознато. То го придърпваше, леко, но настойчиво, и той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в себе си.

На няколко крачки от него Панамон Крийл и Келцът го наблюдаваха с нарастваща тревога. Стори им се, че младежът от Вейл започва да изпада в транс. Клепачите му се спуснаха тежко над очите, дишането му се забави, тялото му се вцепени и заприлича на статуя в слабата светлина на факлите в килията. Ший беше издигнал Меча на Шанара пред себе си и го стискаше с двете си ръце. Острието му стърчеше право нагоре, а излъсканата дръжка блестеше ярко. За миг Панамон изпита желанието да сграбчи човека от Вейл и да го разтърси, за да дойде на себе си. Но нещо го спря. Там някъде в полумрака Орл Фейн започна да пълзи по гладките камъни към безценния си меч. Панамон се поколеба за миг, но после го срита грубо с ботуша си.