За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Защо не! – каза проф. Синг с шепотния си глас и продължи с шепотния си глас проф. Синг. – Учените не могат да обяснят появата на хомо сапиенс и гигантските биологични скокове в края на неозойската ера. Сякаш 3 милиарда и 900 милиона години Земята е чакала някой да я оплоди, после 70 милиона години е поемала семето на боговете, за да роди неразума, а после да убие рожбата си и отново да роди разума. Сякаш тези, които понякога слизат при нас от небесата, са засявали хората като ориз, после са изскубвали бурените или цялата реколта, ако е завъждала гъгрици, и са засявали отново подобрен сорт на хората.
Мъжете от рода на Абдул Нирупам Кхан бяха главорези от сой. И досега се разказваха легенди за прадядо му Али, който през 1901 г. бе изклал близо сто бабаита от охраната на местния набаб, за да извърши големия обир в библиотеката на град Патна – тогава княжество Рампур, а сега щат Бихар. По онова време тъмна Индия е била разпарчетосана на 500 големи и малки феодални княжества, някои от които били под ботуша на английската корона или под патронажа на Ост-Индийската компания, а други били независими средновековни войнства. Рампур бил по-скоро от втората категория, нямало място за дългоглавите от „Форин офис“ и за английския флаг „Юнион Джек“, а библиотеката на Патна се славела като съкровищница на ислямската литература, събрала хиляди ръкописи на персийски, арабски, урду, турски, хинди и санскрит. Та Али изклал колкото можал, после отделил 200 безценни манускрипта, 200 ръкописа на палмови листа и 700 уникални художествени миниатюри, натоварил ги на два слона и ги закарал на книготърговци в Лахор. Продал ги, а търговците, без да знаят за обира, ги предложили на библиотеката в Патна, смятайки я за най-подходящия и надежден купувач. Като се съберели парчетата на Индия през тази 1901 г., страната наброявала 236 милиона души.
А когато през 1961 г. провинция Гоа се отърси от португалското си минало и баща му Нирупам влезе в Панаджи, предрешен като малък началник от индийската армия, за да мародерства и да отреже своите сто глави, по това време в Индия живееха 439 милиона души. А когато през 1966 г. брат му Джахан режеше в Кашмир своите сто глави – току-що бе подписано ташкентското съглашение, сложило край на 22-дневната война с Пакистан, а г-жа Ганди бе поела премиерския пост, тогава в Индия живееха 606 милиона души. А когато самият Абдул вършеше геройствата си в „Мактаб ал Хидамар“ и режеше и родни глави, и руски, афгански и пакистански, а г-жа Ганди пишеше в резиденцията на „Сафдарджанг-роуд“ завещанието си, през муджахидинско-талибанския период на Кхан около 1981 г. в Индия живееха 665 милиона души.
Някой се прокашля и проф. Синг отвори очи. Бе придошъл звънкият му глас и не бе усетил, че Абдул Нирупам Кхан говори по мобилния телефон. От началото на лекцията бе минал близо час.
Около час му трябваше, за да вземе решението, че Атланта, Харвард и Нашвил са само временни пристанища, а крайният пункт е Делхи. Преди три десетилетия родителите му се заселили в САЩ, родили го и после загинали в нелепа автомобилна катастрофа. Захвърлено от съдбата в центъра на расисткия щат Джорджия, малкото индийче бе научено от живота на много пиктограми и писмености, но първата азбука, на която го научи животът, бе азбуката на мисленето. Който не може да мисли, хваща някаква мисъл в главата си и започва да я превърта, да наднича в нея и да я чопли, и не може да си представи, че това е само песъчинка от пустинята мисли по дадения въпрос и че тази песъчинка е от безлични дюни, а в пустинята има оазиси. Тридесет години бе вървял и мислил към своята родина, от алфата бе тръгнал и бе стигнал до омегата; колегите му смятаха, че е постигнал невъзможното, но те не познаваха необятното пространство, сред което летят мислите. Древните текстове бяха загадката, а решенията се криеха някъде сред звездите, посока – световете на Индра, Праджапати и Брахман.
Различни са хората и е различна мисълта им. За един мисленето е радост, за друг е непосилна тегоба, за трети е изтезание. Малкото човече в мозъка е спокойно или тревожно, понякога жестоко. Мисълта на един е като планински поток – тича между камъните на житейските бързеи и остава кристално бистра, мисълта на друг е като тресавище – събрала тинята и нечистотиите от това дълго минало, не ù стига кислород, за да продължи пътя си. Трети таи мисълта си като бреме, тя е и взискателният учител, и инквизиторът, който го държи буден зад решетките на тъмницата. Един носи мисълта си като бебе, друг я стиска като чанта с ценности, трети я прехвърля през рамо като чувал. Мисълта на убиеца е като колелцата в часовниковия механизъм – няма спиране това „тик“ и „так“, докато не се извърти пружината; а мисълта на обречения е като трето око на челото.