Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
На всяка цена трябваше да говоря с доктор Вагнер. Не зная защо си бях втълпил, че това е единственото спасение, но така беше. Словесна терапия.
Какво правих до тази сутрин? Мисля, че влязох в едно кино, където даваха „Дамата от Шанхай“ на Орсън Уелс. Когато стигнах до сцената с огледалата, не издържах и излязох. Но може би не е истина, може би съм си го въобразил.
Тази сутрин в девет се обадих на доктор Вагнер, името на Гарамонд ми помогна да преодолея секретарката, докторът се престори, че си спомня за мен, и след като му съобщих, че случаят е спешен, ми каза да отида веднага, в девет и половина, преди да са дошли другите пациенти. Стори ми се любезен и отзивчив.
Може би съм сънувал и посещението си при доктор Вагнер? Секретарката записа данните ми, прибра ги в папка и ми поиска таксата. За щастие вече си бях купил билета за връщане.
Доста малък кабинет, без диван. Прозорци към Сена, вляво сянката на Кулата. Доктор Вагнер ме прие с професионална любезност, всъщност правилно, вече не бях един от неговите издатели, а само пациент. Със спокоен жест ме покани да седна срещу него, от другата страна на масата, като чиновник в министерство.
— Кажете сега. Изрече това и тласна въртящия се стол, обръщайки ми гръб. Седеше с наведена глава и ми се стори, че молитвено е сплел пръсти. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.
И говорих — като водопад, излях всичко, което беше в мен, от началото до края: какво съм си мислил преди две години, какво съм си мислил миналата година, какво съм си мислил, че Белбо е мислел, и Диоталеви. И най-вече това, което се случи през нощта срещу Свети Йоан.
Вагнер не ме прекъсна нито веднъж, не кимна, не показа неодобрение.
Изглеждаше, сякаш спи дълбок сън. Но навярно такъв беше методът му. И аз говорех. Словесна терапия.
После зачаках словото, неговото, което да ме спаси.
Вагнер се надигна от стола си извънредно бавно. Без да се обръща към мен, заобиколи писалището и се насочи към прозореца. Гледаше през стъклото с ръце на гърба, замислен.
Мълча може би десет-петнадесет минути. След това, все така с гръб към мен, с безцветен, равнодушен, успокояващ тон изрече:
— Господине, вие сте луд.
Остана неподвижен, аз също. След още пет минути разбрах, че няма да каже нищо повече. Край на сеанса.
Излязох, без да се сбогувам. Секретарката ме изпрати с широка усмивка и аз се озовах на улица Елизе-Реклю.
Беше единадесет часът. Събрах набързо вещите си в хотела и тръгнах за летището, разчитайки на късмета си. Трябваше да изчакам два часа и в това време позвъних в Милано на Гарамонд, за негова сметка, защото вече нямах пукната пара. Обади се Гудрун, изглеждаше затъпяла повече от всякога, трябваше да й изкрещя три пъти да каже „да“, „йес“, „уи“, че приема разговора.
Плачеше: Диоталеви умрял в събота в полунощ.
— И никой, никой нямаше от приятелите му на погребението тази сутрин, как може такова нещо! Дори господин Гарамонд, казват, че бил в чужбина. Аз, госпожа Грация, Лучано и един господин, целият в черно, с брада, бакенбарди на масури и голяма шапка, приличаше на гробар. Един Бог знае откъде се появи. Но къде сте вие, Казобон? Белбо къде е? Какво става?
Измърморих някакво неясно обяснение и затворих телефона. Вече ни викаха и тръгнах към самолета.
IX. ЙЕСОД
118
Социалната теория на конспирацията… е следствие от отслабването на упованието в Бог и от свързания с това въпрос: „Кой е на негово място?“