Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
Вдясно, все още ниско на хоризонта, в североизточна посока се показа лунният сърп. През кулата го виждах като оптическа измама, сякаш един от нейните изкривени екрани флуоресцираше, но достатъчно беше да се преместя, и екраните променяха очертанията си, луната изчезваше, сгушваше се между някои от металните ребра, звярът я сдъвкваше, смилаше, отпращаше я в друго измерение.
Тесеракт. Четириизмерен куб. За миг съзрях през една от аркадите подвижна светлинка, дори две, червена и бяла, които мигаха, явно някакъв самолет търсеше Роаси или Орли. Но изведнъж, аз ли се бях изместил, самолетът ли или Кулата? — светлинките изчезнаха зад една колона, очаквах да ги съзра в съседното празно пространство, а ги нямаше. Кулата притежаваше стотици прозорци, до един подвижни, и всеки от тях гледаше към различен сегмент от пространството и времето. Ребрата й не бележеха евклидови гънки, накъсваха тъканта на космоса, пораждаха катаклизми, прелистваха страници на паралелни светове.
Кой беше писал, че върхът на „Нотр Дам дьо ла Брокант“ служел, за да се „окачи Париж на тавана на вселената“? Не е вярно, той служи, за да се окачи вселената на него — много ясно, нима той не е Рожбата на Махалото?
Как я бяха наричали? Самотна свещичка, кух обелиск, възхвала на желязото, апотеоз на опората, въздушен олтар на тайнствен култ, пчела в сърцето на розата на ветровете, тъжна като руина, гнусен колос с цвят на нощ, разкривен символ на ненужна сила, абсурдно чудо на архитектурата, безсмислена пирамида, китара, мастилница, телескоп, многословна като реч на министър, древен бог и модерно чудовище… Най-различни имена, но ако аз притежавах шестото чувство на Властелините на Света, сега, когато бях впримчен в нейната плетеница от гласни струни, щях да я чуя да тананика дрезгаво музиката на кълбата: Кулата в този момент смучеше вълни от сърцевината на кухата земя и ги препредаваше на всички менхири на света. Коренище с възлести пипала, мозъчна артроза, протеза на една протеза — какъв ужас! Оттам, където се намирах, за да се хвърля в бездната, трябваше да се издигна към върха. Нямаше съмнение, бях стигнал до края на едно пътуване през центъра на земята, понесен от антигравитационния вихър на антиподите.
Не си бяхме въобразявали, тя сега се издигаше пред мен като неоспоримо доказателство за истинността на Плана, но не след дълго щеше да се досети, че съм шпионинът, врагът, зрънцето прах между зъбците на механизма, чийто образ и двигател бе тя, щеше да разшири едва-едва един от ромбовете на своята оловна дантела и щеше да ме погълне, тъй че да изчезна в някоя гънка на нейното нищо и да бъда изхвърлен Другаде.
Ако бях останал още малко под надупченото й тяло, нейните огромни разчленения щяха да се свият, да се изкривят като кучешки зъби, да се забият в мен и да изсмучат кръвта ми, след което звярът, тази престъпна и зловеща острилка за моливи, щеше да застане отново в своята лицемерна добродушна поза.
Още един самолет: той не идва отникъде, родила го е тя между двата си гръбначни стълба на мастодонт без плът. Наблюдавах я, беше безкрайна. Като намерението, с което е била създадена. Ако можех да остана там, без да бъда погълнат от нея, щях да проследя движенията й, бавните й премествания, нейното неуловимо сглобяване и разглобяване под хладния полъх на теченията. Навярно Властелините на Света умееха да четат по нея като по геометричен чертеж и в неуловимите й метаморфози да долавят важни сигнали, най-интимни послания. Кулата се въртеше над главата ми като отвертка за Мистичния Полюс. Или пък не, може би стоеше неподвижна като магнитен стълб, а придаваше въртеливо движение на небесния свод? Все едно, световъртежът бе един и същ.
Как умело се защищава тази Кула, казвах си, отдалеч нежна приятелка, но доближиш ли се, помъчиш ли се да проникнеш в тайната й, те убива, смразява костите ти, като ти внушава безумния ужас, от който е създадена. Сега зная, че Белбо е мъртъв и че Планът е истински, защото Кулата е истинска. Ако не успея да избягам, да избягам още веднъж, няма да мога да кажа това никому. А трябва да се бие тревога.
Бръмчене. Стоп, връщаме се към действителността. Едно такси се приближаваше към мен с висока скорост. С един скок успях да се отскубна от магическата клопка, размахах ръце почти с риск да бъда премазан, защото шофьорът закова в последния миг, сякаш спря против волята си, по пътя ми каза, че и на него, когато минава нощем оттам, Кулата му всявала страх и той винаги карал по-бързо.