Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Той се съблече по бельо — единствените дрехи от облеклото на трекер, които беше запазил — и облече спасителната жилетка без ръкави, която беше носил кормчията. След това се плъзна тихо във водата, като буташе сала с торбите пред себе си. За да прикрие очертанията му, го беше покрил с клонки.
Водата беше хладна, но не непоносимо студена. Той се опита да не мисли за ужасните безименни неща, които може би се криеха под повърхността. На около двеста метра от брега, когато нещо хлъзгаво се отри о корема му, започна да мисли, че решението на мютите да останат на сушата в края на краищата не е толкова глупаво.
По средата на разстоянието, след няколко ожулвания с невидимите обитатели на езерото, Стив с облекчение установи, че все още е цял. След като беше превъзмогнал паниката, предизвикана от първите нежелани контакти и неизбежните кошмарни представи за остри като игли зъби, които гризат пениса му, той продължи с нарастваща увереност, умът му бе съсредоточен върху задачата, която го очакваше, когато стъпеше на твърда земя.
Втората половин миля му се стори по-къса от първата. Облаците се разпръснаха и се видя част от осеяното със звезди небе. Островите — пет — бяха просто групи скали, в които се бяха вкопчили недоразвити дървета и храсти. Двата най-близки до Стив представляваха гигантски каменни блокове със стръмни страни и фактически нямаха никакво укритие; от другите само един беше широк повече от петдесет стъпки.
В далечното минало, дори преди наричаното от мютите Старо време, движения на подземните пластове бяха станали причина скалистото дъно на езерото да се издуе и да се издигне над сегашното ниво на водата. Хилядите години вятър и дъжд бяха загладили острите ръбове на скалите.
Стив загреба тихо към най-голямото островче. Не се виждаше никаква светлинна. Цареше мъртвешка тишина; единствените шумове идваха от собственото му дишане и плискането на водата в скалите. Стив заплува около островчето, за да намери удобно място да излезе на брега.
Като се имаше предвид, че мютите не можеха да плуват и не биха пресекли дълбоката вода, островчето бе идеално убежище. Стив се зачуди защо групата бе избрала за лагер през нощта брега, вместо да отиде направо до островчето. Единственото обяснение, което можа да измисли, беше, че са стигнали до езерото вечерта и не са искали да пътуват с лодка в тъмното. Той самият се беше адаптирал забележително лесно към условията на повърхността и може би затова беше забравил, че повечето разузнавачи изключително много се изнервят от тъмнината. И че малцина биха дръзнали да плуват в езеро — дори на дневна светлина.
Усети пръстите му да докосват назъбена подводна скала и се изправи — до кръста във вода — под надвисналите клони на едно дърво. Възлестите корени се извиваха в напуканите скали като склерозирали вени по ръката на старец. Стив прехвърли оръжието си от сала на скалата и се изкатери. Първата му работа беше да закрепи бойния нож върху прасеца на десния си крак и да препаше колана с мачетето. Остави сала да плува във водата. Нямаше да отиде далеч, а и с покритието от клони едва ли щеше да изглежда подозрителен.
Клекнал до дънера на дървото, сложил пушката на колене, Стив отпусна тялото си и отвори ума си за земята, тишината и тъмнината. След няколко минути пълна вглъбеност умът му се пропи от мисловно изображение на островчето и той беше способен да разгадае общите детайли на терена.
Изгряващата луна се присъедини към звездите, хвърли бледата си светлина върху езерото и превърна дърветата пред него в неясни силуети. Тук-там тънки лунни лъчи намираха пролука през терасовидния лабиринт от листа и създаваха вирове от светлина. Някъде напред лежеше неговата плячка. Шансът беше три към едно в тяхна полза, а и те вероятно познаваха терена, но той имаше предимството на изненадата.
Извади ножа си и го заби в земята чак до лежащата отдолу скала. Слоят беше дебел само два пръста. Недостатъчен за заравяне на противопехотни мини — и освен това островът беше твърде малък и всяка експлозия можеше да убие толкова защитници, колкото и нападатели. Не, наистина беше прекалено предпазлив/Островчето, дълго около двеста метра и широко осемдесет, нямаше нужда от защита. Езерото го правеше недостъпно — кой, освен други трекери би могъл да стигне до него?