Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Скоро стражите донесоха от кралската съкровищница купища бойни доспехи и стъкмиха Арагорн и Леголас в лъскави ризници. Избраха шлемове и кръгли щитове — издатините в центъра бяха позлатени и обсипани със зелени, червени и бели скъпоценни камъни. Гандалф не взе доспехи, а Гимли не се нуждаеше от броня, дори и да бяха намерили нещо по мярка, защото в цялата съкровищница на Едорас не се намираше по-добра изработка от неговата къса ризница, изкована на север под Планината. Но си избра шлем от желязо и кожа, който добре подхождаше на кръглата му глава, взе и малък щит с емблемата на Еорловия род — препускащ бял кон на зелено поле.
— Нека те пази добре! — каза Теоден. — Изработиха го за мен по времето на Тенгел, когато бях малко момче. Гимли се поклони.
— Гордея се, Владетелю на Пределите, да нося твоя герб. Не ще и дума, предпочитам аз да нося кон, отколкото кон да ме носи. По си харесвам нозете. Но и аз бих дошъл там, където ще мога да се бия пеш.
— И това може да стане — отвърна Теоден. После кралят се изправи и тутакси Еовин се приближи с бокал вино.
— Ферту Теоден хал! — рече тя. — Поеми този бокал и пий на добър час. Здравето да те съпровожда навсякъде!
Теоден отпи от бокала, сетне Еовин го поднесе на гостите. Пред Арагорн се задържа и го изгледа със сияен взор. А той сведе поглед към прекрасното й лице и се усмихна, но когато приемаше бокала, ръката му срещна нейната и той разбра, че девойката тръпне от допира.
— Наздраве, Арагорн, сине на Араторн! — каза тя.
— Наздраве, роханска принцесо! — отвърна той, но смутно бе лицето му сега и без усмивка.
Когато всички пиха, кралят се запъти към вратата. Там го очакваха стражи и вестоносци, на стъпалата се бяха сбрали всички благородници и вождове от Едорас и околностите.
— Вижте! — обърна се към тях Теоден. — Потеглям на поход и може би ще е за сетен път. Нямам деца. Син ми Теодред загина. Определям сестриния си син Еомер за свой наследник. Ако и той не се завърне, ще изберете нов владетел по своя воля. Но сега напускам народа си и трябва да поверя някому властта. Кой от вас ще остане?
Всички мълчаха.
— Няма ли да посочите някого? Кому вярва народът?
— На Еорловия род — отвърна Хама.
— Но аз не мога без Еомер, пък и той не би останал — каза кралят, — а той е последен в рода.
— Не говоря за Еомер — отвърна Хама. — И той не е последен. Тук е и Еовин, негова сестра и дъщеря на Еомунд. Тя е сърцата и безстрашна. Всички я обичат. Нека тя да бъде владетелка на Еорлингите, докато ни няма.
— Тъй да бъде — каза Теоден. — Нека глашатаите обявят, че лейди Еовин ще води народа!
После кралят седна на пейката пред вратите, а Еовин коленичи пред него и взе от ръцете му меч и бляскава ризница.
— Сбогом, сестро-дъще моя! — каза той. — Мрачен е този час, но може и да се завърнем в Златния замък. Ала в Черноден хората могат да издържат дълга обсада, а ако гибел ни сполети в битките, там ще се сберат всички оцелели.
— Не говори така! — отвърна тя. — Година ще ми се струва всеки ден, докато се завърнеш.
Но докато изричаше тези думи, очите й се стрелнаха към застаналия наблизо Арагорн.
— Кралят ще се завърне — каза той. — Не бой се! Не на Запад, а на Изток ни чака съдбата.
Кралят и Гандалф се спуснаха по стълбата. Подир тях идваха останалите. Крачейки, Арагорн се озърна към портата. В края на стълбата Еовин стоеше самотна на прага на двореца; бе подпряла длани върху дръжката на изправения меч. Сега бе облечена в ризница и сияеше като сребърна статуя под слънцето.
С топор на рамо Гимли крачеше край Леголас.
— Е, най-сетне потегляме! — подхвърли той. — Много приказки им трябват на хората, докато пристъпят към дела. Секирата вече не трае в ръцете ми, макар да не се съмнявам, че е свирепа десницата на тия Рохирими, щом се стигне до сеч. Все едно, не ми допада тяхното военно изкуство. Как да отида на бой? Бих искал да крача, а не да се подмятам като чувал пред седлото на Гандалф. — Това място ми се струва по-безопасно от много други — отвърна Леголас. — Но не ще и дума, че Гандалф с удоволствие би те свалил на земята, щом вземат да се сипят удари, пък и Сенкогрив би го сторил. Секирата не е оръжие за конник.
— А джуджетата не са ездачи. Шиите на орки искам да сека, а не да бръсна човешки глави — каза Гимли, потупвайки дръжката на секирата.