Торбарите [bg]

Лекарят се засмя и поклати глава.

— Не, благодаря. Ще имам премного тревоги.

— Защо не ме питаш как се чувствам, докторе? Колтън беше тук вече четири пъти и все това ме пита.

Лекарят сви рамене.

— Защо? Зная как се чувствате. Боли ви.

— Боли ме адски, докторе — съгласи се Стенхърст. — Колтън каза, че камъните, които си извадил от бъбреците, били големи колкото топки за бейзбол.

— Наистина бяха големички.

— Каза още, че тази торбичка, която си ми нанизал, съм щял да я нося, докато бъбрекът оздравее и пак заработи.

— Ще я носите доста време.

Старецът го изгледа продължително.

— Знаеш ли, вие и двамата ми пробутвате врели-некипели — изрече спокойно той. — Аз ще я нося до гроб. И това не е далеч.

— Не бих казал.

— Зная, че не би го казал — натърти Стенхърст. — Затова го казвам аз. Слушай, докторе, аз съм на осемдесет и една години. А на осемдесет и една, доживее ли ги човек, започва здраво да му ухае на гробища — надушва смъртта у всекиго, дори у себе си. Научава се да я гледа в очите. Така че не ме баламосвай. Колко ми остава?

Лекарят погледна болния старец в очите и видя, че в тях няма уплаха. Ако въобще излъчваха нещо, то бе любопитство. Реши се веднага. Колтън бе тръгнал по съвсем погрешен път. Този беше истински мъж. Заслужаваше да му се каже истината.

— Три месеца, ако имате късмет, мистър Стенхърст. Шест, ако нямате.

Старецът дори не мигна.

— Рак ли?

Хирургът кимна.

— Метастаза, и то злокачествена — отговори той. — Извадих единия бъбрек и почти половината от другия. Затова поставих торбичката.

— Болезнено ли ще бъде?

— Много. Но можем да го контролираме с морфин.

— По дяволите — рече старецът. — Смъртта е може би единственото нещо, което още не съм опитал. Нещо, което не бих желал да пропусна.

Изведнъж телетипът затрака, старецът погледна към него, после към лекаря.

— Как ще разбера кога си отивам, докторе?

— Наблюдавайте урината в торбичката — обясни лекарят. — Колкото по-червена става, толкова повече наближава. Това означава, че бъбрекът изпуска чиста кръв вместо урина, тъй като ракът го е унищожил напълно.

Погледът в очите на стареца беше бистър и разумен.

— Значи ще умра от уремично отравяне.

— Най-вероятно. Ако нищо друго не се влоши.

Стенхърст се разсмя.

— По дяволите, докторе — каза той. — Това можех да го сторя още преди двадесет години, ако бях продължил да пия.

Хирургът се засмя.

— Но вижте колко удоволствия щяхте да пропуснете.

Старецът също се разсмя.

— Вие, социалистите, сигурно ще обявите национален празник.