Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Бежанците започнаха да се завръщат по домовете си в северните райони на Ирак.
— Първо, кюрдското ръководство трябваше да бъде убедено, че за тях е безопасно да се върнат по домовете си — казва Крис Крюгер. — Срещи на различни лидери с висши американски генерали, включително с генерал Шаликашвили, поставиха основата за това. След това уверенията им трябваше да се предадат от лидерите на бежанците и особено на партизаните Пеш Мерга, охраняващи пътищата и проходите.
Полковник Бил Тангни, аз и главният кюрд в района се качихме в един хеликоптер МН–60 и започнахме обиколка от първия лагер до Силопи — спомня си Крюгер. — Прелитахме над партизанските блокади, правехме остър завой, той се провисваше навън през вратата, размахвайки ръце, и те ни даваха сигнал да кацнем. — На земята кюрдският лидер казваше на партизаните, че е дошло време за завръщане у дома. После триото отново се качваше на хеликоптера и отлиташе до следващото място. Прекараха целия ден и изгориха почти тон гориво в посещения на лагери и партизански блокади.
Кюрдите тръгнаха след двайсет и четири часа. Екипите на специалните сили бяха осигурили около половин дузина безопасни пътища на юг и снабдиха хората с лесни за разчитане карти, показващи блокадите и шосетата. На картите имаше важна инструкция: не слизай от пътищата заради мините. Хиляди карти бяха раздадени и пуснати от въздуха в лагерите.
Междинните станции по пътищата на юг към къщи включваха болници, обслужвани често от „Лекари без граници“, както и от военен персонал. Бежанците оставаха там да пренощуват и после отново тръгваха. На много места за проверки имаше осигурени храна, вода и медицински материали.
— От логистична гледна точка не ни трябваше нова хуманитарна катастрофа — умиращи хора по пътеката на сълзите обратно към домовете им — отбелязва Флорър.
Междинните станции подпомагаха кюрдите по обратния им път.
Мнозина извървяха пеша този път. Американците превозиха много други на юг с камиони по коварните планински пътища. Крюгер си спомня, че сред бежанците имало кюрдски строителни фирми, чиито тежки машини се използвали за ремонт, а в някои случаи и за строеж на пътища. Тези груби пътища бяха истински ад за автомобилите; два и половина тонните американски камиони бързо пукаха гуми и свършваха запасите от резервни гуми по пътя на юг. Гуми често се намираха по-трудно от гориво и войниците трябваше да заемат, а понякога и да молят за резервни гуми. Едно френско предложение за двайсет и пет гуми беше прието с предложение за канонизиране на щедрите дарители.
— Когато минавахме през градовете, все някой удряше по капака на камиона и казваше „Хей, тук живеем една група хора“ — спомня си Кършнер. — Спирахме камиона, от него слизаха осем души, след което продължавахме пътя си. Просто превозвахме хората обратно до домовете им и ги оставяхме там, където ни казваха.
Според Кършнер в каросерията на такъв камион се побирали до петдесет и шест кюрди — пространство, което би било тясно за двайсет и пет американски войници. Семействата пътуваха заедно, така че сместването на повече от петдесет души в каросерията на камион — или понякога на повече от сто в хеликоптер „Чинук“ — представляваше чиста необходимост.
— Те опаковаха всичко много щателно и мнозина носеха багажа на гърбовете си — казва Флорър. — На другата сутрин поглеждахме към лагера и там имаше хиляда души по-малко.
Екипите на специалните сили от лагерите ескортираха мнозина от бежанците до родните им градове, като понякога оставаха там за няколко дни. От време на време избухваха скандали с незаконно настанили се в празни къщи, но американците не се намесваха, докато местните жители разрешаваха тези проблеми. Междувременно споровете между кюрдите и иракчаните продължаваха.
Когато стана ясно, че Съединените щати възнамеряват да изтеглят повечето, ако не и всичките си войски от северен Ирак, кюрдите протестираха. Американците бяха техният щит срещу Саддам. Но от края на юни специалните сили започнаха да се изтеглят обратно в базата Инджирлик, откъдето отпътуваха за родните си бази. Мнозина получиха в Инджирлик първа възможност да вземат душ от седмици насам.
След операция „Осигури комфорт“
Сухопътните операции, свързани с ОСИГУРИ КОМФОРТ, приключиха на 15-ти юли, когато последното подразделение морска пехота в северен Ирак свали знамената си и се приготви за изтегляне. Бяха раздадени седемнайсет хиляди тона всякакви помощи; бе оказана помощ на най-малко половин милион души.