Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
— Те изоставяха децата, които бяха твърди малки или прекалено слаби — просто ги оставяха да умрат — спомня си Кършнер. — За американците представляваше културен проблем необходимостта първо да се погрижат за възрастните. Но човек трябваше да разбира, че старците представляват тяхната обща история — институционалната им памет. Те вземаха решенията. Затова и ударението им падаше върху тях.
Отношението към жените също шокираше американците. Често можеше да се види как някоя жена мъкне тежести, докато мъжете се разхождат без всякакъв багаж. От момичетата се очакваше да се омъжат веднага щом стигнат детеродна възраст. И когато войниците от специалните сили се опитаха да покажат на жените как се прави заместител на кърмата от оризова вода, те почти се сбиха с мъжете, които бяха против преките им контакти с жените. Такива техники трябваше да бъдат показвани първо на мъжете, които след това ги показваха на жените — ако сметнеха, че жените трябва да ги знаят.
Въпреки че някои възгледи на кюрдите притесняваха американците, техните здрави семейни структури осигуряваха база за организиране на хуманитарната помощ. Предимно старейшините вземаха решенията и тези решения обикновено се приемаха без съпротива. Следователно трябваше да се разговаря първо с тях.
— Ако човек кажеше на някой по-възрастен мъж кюрд: „Слушай, защо не доведеш цялото си семейство, защото трябва да направим това и това“, той го правеше — спомня си Кършнер. — Фактически на кюрдите, изглежда, им беше приятно да работят с нашите момчета. И поддържахме наистина добри отношения с тях. Винаги когато се срещахме, те обичаха да разпитват за семействата ни. Искаха да знаят колко деца имаме, как ги издържаме… Те бяха много щедри хора. Биха споделили и последния си залък.
Или дори понякога бяха готови да се разделят с най-скъпото.
— Един ден — спомня си Дик Потър — разговарях с племенните и лагерните старейшини в лагера „Кокурка“ — най-големият, разположен изцяло в Северен Ирак (със 125 000 души население). Спорът беше разгорещен. Старейшините бяха готови да се преместят на юг, но само ако град Дахук се намираше под контрола на екипи на коалиционните сили от ОСИГУРИ КОМФОРТ. Тогава не можех да поема такъв ангажимент и затова спорът продължи с часове.
Когато си тръгвах, старейшините ме изведоха от палатката и ме представиха на двама млади мъже кюрди в превъзходно здраве и около двайсетгодишни. Старейшините бяха чули за сърдечните проблеми на президента Джордж Буш и много тържествено ми заявиха, че ако президентът Буш, техният скъп брат във Вашингтон, се нуждае от ново сърце, тези двама мъже бяха готови да пътуват до Съединените щати, за да станат сърдечни донори. Благодарих на старейшините и им казах, че нашият президент е оздравял, но предадох предложението им на генерал Шаликашвили, за когото ми съобщиха, че го е предал на председателя на Съвета на началник-щабовете, а той от своя страна информирал президента.
Лоялността и щедростта бяха взаимни.
— Помежду ни се създаде голямо доверие — продължава Кършнер. — Ако човек можеше да каже на момчетата от специалните сили „Добре, ние ще ви оставим тук и вие просто ще създадете страната, която ще наречем Кюрдистан, за да оставим кюрдите да живеят в нея“, те щяха да го направят, без да им мигне окото.
Завръщане у дома
Докато ситуацията в лагерите се стабилизираше, се постигна дипломатически и политически напредък и на други места. Съюзническата окупация на кюрдски градове, атакувани от иракчаните, помогна за стабилизиране на политическата ситуация и на 7-ми май започна втори кръг преговори между Ирак и Иракския фронт за Кюрдистан, оглавяван от лидера на Кюрдската демократическа партия Барзани. По това време около 16 000 съюзнически войници бяха заети в хуманитарни и охранителни операции.
Няколко престрелки между иракските и кюрдските сили през първите седмици на май доведоха до планирането на съюзническа атака срещу Дахук, едно от размирните места. Но иракско-кюрдските преговори и може би демонстрацията на сила от страна на Съединените щати, докато морската пехота се подготвяше да атакува иракчаните, доведоха до временно споразумение на 18-ти май и отслабване на враждебните действия.