Пет мили
- Автор: Сен-Жермен Лили
- Серия: Джипси Брадърс #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Остросюжетные любовные романы
Электронная книга - «Пет мили». Краткое содержание книги:
Живот за живот.
Седем живота за изплащането на един безкраен списък с грехове.
Хората може и да се чудеха защо го правех. Дали защото желанието ми за мъст бе породено от някоя благородна кауза, или защото се опитвах да предпазя и други да страдат от ръцете на Дорнан и синовете му.
Но не, не бях някоя безкористна защитничка.
Правех го за себе си. Правех го, защото исках.
Правех го, защото единственото, което желаех, бе да заспивам вечер, без да виждам лицата им.
Това беше съдбата, която заслужаваха. Изкуплението за престъпленията им.
Време бе да отстраня братята веднъж завинаги.
Той ме погледна с присвити очи и стисна силно челюстта си.
— По-забавно е така, не мислиш ли? — ухили се дяволито и ме бутна отново, за да подчертае думите си. Намусих се и закрачих гневно по коридора, докато кръвта ми кипеше. Как смееше да се отнася така с мен. Само ако знаеше.
„Но не знаеше“, намеси се съзнателната част от мозъка ми. „Защото не искаш да му кажеш.“
„Туше, мозък. Ту-шибано-ше.“
Стигнахме до вратата на Дорнан и вътрешностите ми се обърнаха. Той беше последният човек, който исках да видя в този момент. Настроението ми беше толкова скапано, че се зачудих да не приближава онова време от месеца или нещо подобно. Но каквото и да беше, ме караше да се чувствам дяволски ужасно и ако се опиташе да ме накара да лапам хуя му отново в близкото бъдеще, щях да го отхапя.
Джейс почука два пъти и отвори вратата, след което ме избута в стаята и затвори. Без довиждане. Без думичка. Усмихнах се сладникаво, когато Дорнан се обърна от мястото си в края на леглото, където натъпкваше дрехи в един спортен сак.
— Сами — каза, без да спира каквото правеше, — успя ли да разгледаш някоя друга забележителност?
Повдигнах рамене.
— Не точно. По-скоро се скрих в един мотел.
Беше започнал да отваря шкафове и да вади неща, които после напъхваше в сака. Стомахът ми се сви, когато видях отворената си чанта на земята до неговата.
— Опита ли се Джейсън да те сваля днес, Сами?
Кълна се, сърцето ми спря за секунда, когато ми зададе въпроса.
— К-какво? — заекнах.
Бръкна под леглото, извади една пушка и я отвори, разкривайки два патрона, които бяха готови да отнесат главата на първия човек, който се осмелеше да го предизвика. Затвори я отново и приближи мерника към лицето си.
— Джаз ме информира, че Джейсън ти е хвърлил око — каза Дорнан, като ме изгледа през мерника на пушката. Опитваше се да звучи естествено, но можех да видя как вените по голите му рамене изпъкват под многобройните му татуси.
— Ти майтапиш ли се?
— Изглеждам ли така, сякаш се шегувам? — изръмжа той, снишавайки пушката.
— Не — отвърнах шепнешком, мислейки си: „Моля те, не ме наранявай. Точно днес няма да го понеса.“
— Не какво? — попита ледено.
— Не и на двата ти въпроса — отвърнах, втренчена в пода.
— Никога няма да ме излъжеш, нали, Сами? — Гърленият му въпрос ме върна обратно в нощта, в която едва не ме вгради в стената с пениса си, и нощта, в която ме беше промушил, след като бях вкусила солените му сълзи.
„Никога няма да ме предадеш, нали, Сами?“
Внезапно усетих чантата на рамото си, с хиляди тонове по-тежка от истината, която представляваше основното ми предателство.
Натежала от неговото унищожение.
— Никога — отвърнах, повтаряйки същият отговор, който му бях дала последният път, когато ме беше чукал към стената, в която гледах в момента, докато той шаваше из стаята. — Нали и без това каза, че Джейс е гей? — попитах, опитвайки се да сменя темата на разговор относно честността ми — или липсата на такава.
Дорнан завъртя кървясалите си очи и за момент се зачудих дали беше плакал заради смъртта на Макси.
— Не е гей. Просто се е затворил заради едно момиче, което познаваше.
— Наистина? — попитах, усещайки горчива слюнка в устата си от нехайното му отношение към момичето, за което вярваше, че бе изнасилил до смърт. — Какво се случи с нея?
Дорнан се усмихна красноречиво.
— Излъга — отвърна и ми подаде сака. — Опаковай си боклуците. Време е да раздадем малко правосъдие на колумбийците за нещата, които причиниха на момчетата ми. — Започна отново да натиква разни неща в сака си и ме погледна многозначително, когато видя, че не правя същото.
Преглътнах нервно.
— Момчетата?
Той спря, а по лицето му премина тъга, след което се замени от хладна решителност.
— Чад и Макси, малката. С какво са известни колумбийците?
— Ъъм… хубавото кафе?
Той ме погледна с присвити очи и стисна устни в отвращение.
— Наркотици, Сами — каза той, поклащайки глава. — Май ще е най-добре да ти боядисаме шибаната коса руса.
— Мислиш, че колумбийците са ги убили с лоши наркотици? — попитах невинно. „О, това беше прекалено хубаво.“ — Мислиш ли, че този Рикардо е виновен? Знаеш ли къде да го намериш?