Адреналин [bg]

Типичното посещение в библиотеката означавали един час разглеждане, убиване на време покрай лавиците, прелистване на книги, които нямаше да предизвикат тревога (без художествена литература и книги за Фирмата, а обикновено избирах дебели исторически романи). Влизах в интернет и търсех информация, съдържаща името на Луси. Бях сигурен, че Хауъл следи връзката с мрежата в библиотеката, тъй като това беше единственият ми достъп до интернет. Не попаднах на името на Луси в новините. Влизах в изоставената й страница във фейсбук и гледах снимките — първата ни Коледа в Лондон, тя — на плажа по време на дълъг уикенд в Майорка, двамата пием кафе в Кенсингтън Парк във великолепно лятно утро. Нямах нейни снимки и нищо от апартамента ни в Лондон, Фирмата беше взела всичко и го пазеше като веществено доказателство.

На някои снимки Луси се усмихваше, а на други беше ната и намръщена. Разглеждах старите снимки и търсех някаква следа, знак, че тя е предателка, сякаш това можеше да се прочете на лицето. Луси не беше качвала снимки, откакто забременя. Повечето й приятели във фейсбук бяха от дните й в колежа в Аризона и постингите им бяха останали без отговор.

Ето защо съгледвачите ми не се изненадаха, когато в събота по обяд се отбих в „При Оли“ само за минута и после отидох в библиотеката. Върнах непрочетените романи и се усмихнах на библиотекарката зад бюрото, която не ми обърна внимание, докато говореше по телефона. Разхождах се между лавиците пет минути, определяйки относителното местоположение на персонала и читателите. Махнах капака на сензора на алармената система, който се намираше близо до вратата, срязах с ножици жицата, свързваща задната врата с алармата, и отново сложих капака. Никой не ме погледна. В детския отдел имаше час за приказки и някой въодушевено четеше „Макс и максичудовищата“.

Поех най-дълбокия дъх през живота си и открехнах вратата. Алармата не се включи. Излязох навън и зачаках някой куршум да рикошира в тротоара пред мен или да се забие в капачката на коляното ми. Очаквах да бъда ранен и да падна и някой да опре пистолет в гърба ми и да ме набута в кола, да се обади на Хауъл и да докладва, че съм бил непослушен, и да поиска обяснение за трупа в съседния апартамент.

Тишина. Решетките на затвора се огъваха лесно. Приближих се до колата, която от седмици беше паркирана на уличката пред търговския център. Моделът беше лесен за запалване без ключ и нямаше джипиес, който да го следи от разстояние. Включих двигателя и потеглих за по-малко от пословичните шест секунди. В огледалото не се виждаха преследвачи. Свикнали с обичайното ми ежедневие, хората на Хауъл вероятно дебнеха предната врата на библиотеката или се мислеха за много умни и седяха търсенията в интернет.

Потеглих на север, отбих се в „Уол-Март“ да си набавя и останалата маскировка, продължих и на петдесетина километра южно от Олбъни намерих спирка за камиони. Оставих колата в далечния ъгъл и влязох вътре да пия кафе. Там обядваха много хора, защото беше по-евтино да се храниш на два часа път от Ню Йорк, отколкото в самия град. Без да бързам, изпих три чаши превъзходно кафе и наблюдавах шофьорите. Повечето седяха и слушаха новините — бомбен атентат на гара в Амстердам, в който бяха загинали пет души, спадане на акции вчера, възбуждане на съдебно преследване срещу член на Конгреса за подкуп.