Адреналин [bg]

Отидох в банята и се загледах в трупа. Как щях да го изнеса оттам? Не ставаше въпрос само за съседите, но и съгледвачите на Хауъл можеше да проверят апартамента по всяко време, докато съм на работа, а не исках да се обаждам на Хауъл и да му казвам, че някой се е хванал на въдицата, докато не разбера кой е.

Връзката ми с „Новем солес“, каквото и да беше това, беше, че някой в Амстердам ме иска мъртъв и мислеше, че желанието му се е сбъднало.

Можех да се обадя на Огъст. Но какво щеше да стори той?

През следващия час аз извадих куршума от дюшека, оправих леглото и подредих апартамента, а после седях, крачих напред-назад и мислих какво да направя с трупа.

В четири сутринта на вратата тихо се почука. Взех пистолета на нападателя и се приближих до стената встрани от вратата.

През дървото се чу мекият глас на Хауъл:

— Сам?

— Да. — Не бях сигурен дали искам да отворя.

— Добре ли си? Докладваха ми, че лампите ти светят от известно време.

— Не мога да заспя.

— Отвори вратата.

Пъхнах пистолета със заглушител отзад в панталоните на пижамата си, спуснах отгоре тениската си и отворих. Хауъл стоеше на прага по джинси и черно горнище на анцуг.

— Всичко наред ли е?

Оставих го да влезе и затворих вратата. Надявах се, че няма да му се наложи да използва банята.

— Обаждат ти се, когато не угася лампите си?

— Да. Особено в ден като този, когато се опита да избягаш.

— Не можех да заспя.

— Не обмисляш нов план за бягство, нали?

— Не. Обичайното безсъние, което е проклятието на обвинените в предателство. Надявам се да получа приспивателни следващата седмица — спокойно отговорих аз.

— Напрегнат си.

— Появата ти посред нощ ми напомни, че все още съм твой пленник. Напрежението е страничен ефект. — Поклатих глава. — Честна дума, не мога да повярвам, че си станал от леглото по това време, за да дойдеш да видиш как съм.

— Ти си важен за мен, Сам. Мислиш, че целият свят е срещу теб, но аз не съм ти враг.

Исках да му вярвам. Можех да му дам телефона на убиеца и да гласувам доверие на Хауъл. Да му покажа татуировката на „Новем солес“ и да му кажа: „Нали ме пита дали съм чувал за това? Е, сега вече чух.“ Да го направя щастлив. Но Хауъл и колегите му бяха готови да повярват най-лошото за мен толкова отдавна, че нямах основание да му се доверя. А и онзи, който искаше да ме убие, ме мислеше за мъртъв. Трябваше да се възползвам от тази временна илюзия.

Трябваше да действам. Бързо.

— Е, щом си добре… — рече Хауъл.

Оценявам загрижеността ти. — Не го погледнах. Хрумна ми, че може би имам белези по врата от неканения гост или охлузвания по лицето. Не се бях поглеждал в огледалото. — Мисля, че сега вече ще заспя, като знам, че екипът ти бди над мен. По-добри сте от кандило.

Той поклати глава на иронията ми.