Пепеляшките [bg]

Родителите на Сара Себастиансон алармираха полицията малко след девет сутринта. Алекс Рехт беше уведомен незабавно за спешния разговор и заедно с Фредрика Бергман пое с бясна скорост към апартамента на Сара. С неприкрито задоволство стажантката забеляза леката унилост на Педер, задето тя, а не той трябваше да отговори на повикването.

Алекс и Фредрика изпратиха картонената кутия с отблъскващото съдържание на Националната криминално–техническа лаборатория в Линшьопинг и се върнаха в Сградата. И двамата намериха известна утеха в тишината, възцарила се в колата по време на краткото пътуване от Сьодермалм до Кунгсхолмсгатан. Плъзнаха се по Западния мост и под тях се разкри Стокхолм — почти потънал в есенен мрак. Надвесилите се над столицата облаци се оглеждаха във водната шир под тях.

Фредрика си мислеше, че оцветяват водата в сиво, което донякъде разваляше иначе прекрасната гледка.

Алекс се изкашля:

— Моля? — попита Фредрика.

Той я погледна и поклати глава.

— Нищо не съм казал — тихо отвърна Рехт.

Трябваше да мине известно време, преди той да си признае, че е шокиран от току-що видяното. Пакетът превръщаше случая от на пръв поглед рутинно разследване на двама възрастни, преживели тежък развод, в който общото им дете неизбежно беше буфер, в разследване, чиято развръзка все повече се заплиташе.

Лудата паника на Сара Себастиансон, завладяла целия апартамент, съвсем не му спести напрежението, а виковете през сълзи на майката, целящи да успокоят дъщерята, бяха още по-стресиращи. Алекс успя веднага да констатира, че Сара Себастиансон се намираше отвъд границата, до която човек чисто и просто можеше „да се успокои“. Стори му се най-разумно да изчака линейката и после, след успокоителна инжекция, да провери съдържанието на кутията.