Пепеляшките [bg]

— Опари ме с ютията точно преди да се разделим — бе промълвила Сара с празен поглед, който се опитваше да задържи някъде зад гърба му.

Алекс внимателно хвана ръката й и каза тихо, но отчетливо:

— Трябва да докладвате в полицията, Сара.

В този миг жената обърна глава и го погледна право в очите.

— Тогава го нямаше тук.

— Моля?

— Не сте ли чели докладите? Никога не е тук, когато се случи нещо подобно. Винаги се намира някой, който да разкаже, че е бил другаде.

И отново бе отклонила поглед зад него.

Раните на Сара Себастиансон го жегнаха здраво. За голямо разочарование и обезпокоение бившият не се бе обадил нито веднъж. За втори път в рамките на един ден Алекс изпрати патрулка до дома му и получи един и същ отговор: все още било тъмно и никой не реагирал на почукванията. Фредрика щеше отново да телефонира на майка му на следващия ден, а и в службата му също. Някой трябваше да знае къде е.

Седнал в стария стол на дядо си, Алекс чувстваше как гневът се надига у него. Имаше няколко основополагащи правила, с които беше израснал и които се беше научил да съблюдава в почти петдесет и пет годишния си живот. Никога не посягай на жени. Никога не посягай на деца. Бъди честен. Грижи се за по-възрастните.

Алекс потръпна, когато се сети за раната от изгарянето.

Защо някои хора се държаха така с близките си?

Той се възмущаваше от политическия вятър, който духаше в страната, в дискусиите на тема „мъжкото насилие над жените“. Други подобни формулировки бяха направо немислими. Например веднъж негов колега беше казал на една конференция: „Склонността на имигрантите да не следват закони, наредби и правила, струва на обществото огромни суми“. Този израз му костваше работата. „Не може да се говори така“, разсъждаваха висшестоящите, „хората ще си помислят, че всички имигранти избират да живеят извън обществените норми, а това не е вярно.“