Великата криминална революция [bg]

Вие не сте първите. Първи жертви станаха старците и ветераните. Просто ги отритнаха и престанаха да ги зачитат, като ги обявиха — тях, борците против фашизма — за червено-кафяви, тоест за фашисти. Те бяха отритнати. Присмиват им се и никой не ги възприема сериозно.

Нация, която предава своите старци, няма право на съществуване. «Ние като нечестиви езичници принесохме в жертва родителите си! Кому? На кой идол?» (Фразата е от филма «Русия, която изгубихме».)

Време е и вие да се оттеглите. И не градете илюзии. Светът няма да се преобърне, когато ви изгонят. Толкова силно сте дискредитирани от печатните и електронните средства за информация, че…

По-скоро обратното — светът ще ръкопляска, когато ви изгонят. Вестниците ще се залеят от възторжен лай. Моите колеги кинематографисти ще организират в Дома на киното тържествена вечер. Ще излезе например Нона Мордюкова и, ако се съди по това, което бръщолевеше преди референдума (тогава в Дома на киното беше организирано едно нощно сборище на вещици — не мога да го нарека иначе), ще каже, обляна в горещи сълзи, приблизително следното:

— Борис Николаевич, много добре е, че ги разгонихте… тези. Много добре! Сега вече ще се диша леко и всичко бързо ще се оправи… Колко ли тревоги изживяхте, бедният. Елате тук при нас, починете си. Ние толкова ви обичаме…“

Може този път тя и да не излезе. От април изтече много вода. Бавно идва прозрението. Та то е от ясно по-ясно колко целенасочено се унищожава родната култура!

Твърдо зная едно: светът няма да се преобърне. Няма да започне гражданска война. Е, из улиците тук-таме ще има демонстрации, но бързо ще ги успокоят. Има възможности за това. Още не е включвана в действие основната подкрепяща режима сила — престъпната армия на „бултериерите“.

Та представете си, пиша аз тези редове и изведнъж в стаята се втурва жена ми и крещи:

— Преврат!

Всичко е както преди две години.

Тичам към телевизора. На екрана — едно лице, както е прието да се казва в Русия, след як запой. Бръщолеви на срички чужд текст. Вижда се по очите му, които се местят от едната на другата страна — следят „бягащия ред“.

Край!

Матросът Железняков топурка с подкованите си ботуши по сцената.

Е, сега в моята работа ще настъпи дълга пауза. Трябва да видя какво става по улиците. Да не говоря вече за бденията пред телевизора.

На следващата сутрин тръгнахме с камера по Москва. Интервюирахме само мошеници — слава богу, че не трябваше да ги търсим дълго.

Всички в един глас казваха:

— Одобряваме!

А от екрана на телевизора коментаторите твърдят:

„Събитията в страната не оставят никого равнодушен.“

Ох, колко грешат. Половината страна остана съвършено равнодушна към това, което стана. А мнозина дори не знаят какво се е случило. И не само в Чукотка или по затънтените села в Нечерноземието. Тук, в Москва. Аз самият разговарях с неколцина млади хора.