Охлюв по склона

Четвърта глава

Кандид тръгна по тъмно, че да се върне за обед. До Колибите е десетина километра, пътят е познат, добре утъпкан, целият в петна от разлят квасец. Смята се, че ходенето е безопасно. Отляво и отдясно лежат топли бездънни блата, от ръждивата миризлива вода стърчат прогнили черни стебла, като овални блестящи куполи се издигат лепкавите шапки на гигантски блатни гъби, понякога на самия път можеш да намериш напуснати и смачкани гнезда на водни паяци. От пътя блатото се вижда трудно: между гъстите плетеници на дървесните корони се спускат и като нетърпеливи корени се губят в тресавището милиарди дебели зелени колони, въжета, люлеещи се като паяжина нишки — алчната нахална зеленина се възправя като стена и като мъгла скрива всичко, освен звуците и миризмите. Сегиз-тогиз в жълто-зеления сумрак се откъсва нещо и пада с протяжен шум, разнася се гъст разтегнат плясък, блатото въздиша, бълболи, мляска и отново настъпва тишина, а минута след това през зелената завеса на пътя се промъква утробната смрад на разтревожената бездна. Разправят, човек не можел да мине по тези бездънни места, но пък мъртваците ходели навсякъде, нали затова са мъртваци — блатото не ги иска. Кандид за всеки случай си отчупи тояга — не защото се боеше от мъртваците, мъртваците обикновено не са опасни за мъжете, но за горския и блатния живот се ширят разни слухове и някои от тях — при цялата им нелепост — може и да са верни.

Едва беше извървял и петстотин крачки, когато го настигна Нава. Той спря.

— Защо тръгна без мен? — започна Нава задъхано. — Казах ти, с теб ще вървя, няма да остана сама в селото, няма какво да правя сама там, там мен никой не ме обича, а ти си ми мъж, длъжен си да ме вземеш, туй дето нямаме деца, още нищо не значи, все едно — мъж си ми, а аз съм твоя жена, а деца тепърва ще се народят… Честно ще ти кажа, просто не искам деца, не разбирам защо ни са и какво ще правим с тях… Какво като ни одумват старите или този твой дъртак, в нашето село беше съвсем иначе: който иска деца, има деца, който не иска — няма…

— Върни се в къщи — каза Кандид. — Откъде ти хрумна, че си тръгвам? Отивам до Колибите, за обед съм си в къщи…

— Ами добре, ами и аз ще тръгна с теб, а за обед ще се върнем заедно, обедът от вчера ми е готов, тъй съм го скрила, че даже твоят дядка няма да го намери…

Кандид продължи. Безсмислено е да се спори, нека върви. Развесели се дори, прииска му се да се счепка с някой, да размаха тояга, да излее на някого мъката и злобата, и безсилието, натрупвани толкова години. На крадците. Или на мъртваците. Има ли разлика? Нека си върви момичето. Жена ми е, деца не иска. Замахна здравата, шибна с пръчката прогизнал дънер край пътя и едва не се строполи: дънерът се разпадна и пръчката мина през него като през сянка. Изскочиха няколко пъргави сиви животинки и се гмурнаха в тъмната вода.