Охлюв по склона
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Охлюв по склона». Краткое содержание книги:
Чу се нещо като течаща вода, после всичко утихна. И Перец забеляза, че Домарошчинер го гледа със строги обвиняващи очи.
— Какво каза той? — попита Перец шепнешком. — Нищо не разбирам.
— И не е странно — отвърна Домарошчинер с леден тон. — Взели сте чужда слушалка. — Той наведе поглед, записа нещо в бележника и продължи: — Това между впрочем е абсолютно недопустимо нарушаване на правилника. Настоявам да оставите слушалките и да си вървите. Иначе ще повикам официални лица.
— Добре — рече Перец. — Тръгвам. Но къде е моята слушалка? Тази е чужда, а къде е моята тогава?
Домарошчинер не отговори. Отново затвори очи и притисна слушалката до ухото си. Перец долови познатото квакане.
— Питам: къде е моята слушалка! — викна Перец. И повече нищо — шумолене, пращене, а после се чуха късите сигнали „отбой“. Тогава остави слушалката и излезе в коридора. Отваряше вратите на кабинетите и навсякъде виждаше познати и непознати сътрудници: едни стояха или седяха, застинали в пълна неподвижност, приличащи на восъчни фигури със стъклени очи; други крачеха от ъгъл на ъгъл и прескачаха телефонната жица, влачеща се подире им; трети трескаво дращеха в дебели тетрадки, на случайни хартийки и върху полетата на вестниците. Всеки плътно притискаше слушалката до ухото си, страхувайки се да не пропусне нито дума. Нямаше свободни телефони. Перец се опита да измъкне слушалката от един застинал в транс сътрудник, младо момче в работен гащеризон, но онзи веднага оживя, запищя, зарита, тогава останалите зашъткаха, размахаха ръце, а някой истерично закрещя: „Безобразие! Повикайте охрана!“
— Къде е моята слушалка! — крещеше Перец. — И аз съм човек като вас, имам право да знам! Дайте ми да чуя! Дайте ми моята слушалка!
Гонеха го и заключваха вратите подир него. Стигна до последния етаж, където пред входа към покрива, съвсем до клетката на никога не работещия асансьор седяха двама дежурни механици и играеха на морски шах. Перец, задъхвайки се, се облегна о стената. Техниците го погледнаха, усмихнаха се разсеяно и пак се наведоха над листа.
— И вие ли нямате слушалки? — попита Перец.
— Имаме — отговори един от механиците. — Как да нямаме, не сме стигнали дотам.
— А защо не слушате?
— Кво да слушаш, нищо не се чува.
— Защо не се чува?
— Ами отрязахме кабела.
Перец изтри лицето и шията си с измачкана кърпичка, почака до края на играта и се спусна надолу. По коридорите беше шумно. Вратите се разтваряха, сътрудниците излизаха да пушат. Жужаха оживени, възбудени, развълнувани гласове. „А бе аз достоверно ви казвам: ескимото е изработено от ескимосите. Какво? Но в края на краищата прочетох го в една книга… А не чувате ли съзвучието? Ес-ки-мос. Ес-ки-мо. Какво?…“ — „Гледах в каталога на Ивер: сто и петдесет хиляди франка, и това още в петдесет и шеста. Представяте ли си колко струва сега?“ — „Някакви странни цигари. Казват, сега изобщо не слагат тютюн, а вземат специална хартия, раздробяват я и я просмукват с никотин…“ — „И от доматите се хваща рак. От домати, от лули, от яйца, от копринени ръкавици…“ — „Как спахте? Представете си, цяла нощ не мигнах — непрекъснато бумка този чук. Не го ли чувате? Цяла нощ… Здрасти, Перец! А казват, че сте заминали… Браво, че останахте…“ — „Намериха го накрая крадеца, не помните ли, всички неща изчезваха. Пък се оказа дискохвъргача от парка, знаете го, статуята до фонтана. Че то даже на краката му пише мръсотии…“ — „Перчик, бъди приятел, дай пет гроша до заплата, тоест до утре…“ — „Той не я сваляше, тя сама му се обеси на врата. Направо пред мъжа си. Абе вие не вярвате, ама аз с очите си видях…“
Перец влезе в кабинета си, поздрави Ким и се изми. Ким не работеше; седеше, спокойно отпуснал ръце на масата и гледаше към кахлената стена. Перец свали калъфа на мерседеса, вкара щепсела и погледна Ким с очакване.
— Днес не може да се работи — рече Ким. — Някакъв дърдорко обикаля и поправя всичко. Седя и не знам какво да правя.
Перец видя бележника на масата си. „За Перец. Довеждаме ви до знание, че вашият телефон е в кабинет 771“. Подписът не се четеше. Перец въздъхна.
— Не въздишай — каза Ким. — Трябва да идваш навреме на работа.
— Не знаех — рече Перец. — Мислех днес да замина.
— Сам си си виновен — сухо отвърна Ким.
— Все пак нещичко подочух. И знаеш ли, Ким, нищо не разбрах. Защо е така?