Загадката на Уайвърн

Тя забърза надолу по стълбите и го свари готов да й приготви чай, стиснал в ръка каната. Огънят гореше по-силно от преди.

— Е, не се забави много, добра ми жено. Поддържах духа си с песен, обаче въпреки това вече започна да ми липсваш. — Той я посрещна на прага на стаята, обгърна кръста й с ръка и я поведе към един стол, на който я настани с целувка. — Всичко ми се струва като сън. Не мога да повярвам. Но ако е сън, горко на глупака, който ме събуди! Не, скъпа, не е сън, нали? — попита той усмихнат и я целуна отново. — Това е най-щастливият ден през живота ми — заяви той и погледът му я заля с поток от нежна обич.

Размениха още няколко такива думи и седнаха на паметна чаша чай — първата чаша чай в собствения им дом.

Приятната независимост… възбудата, важността… всичко това е наше… чаши, лъжички, стаята, прислугата… осигуреното съкровище и небесният рай за всичките ни мечти, които вече не са далечни и под съмнение. Прекрасен, красив сън, в който няма смърт, бръчки и кредитори! Отпивай, докато е възможно от приятната чаша с… лудост, от този крехък и красив порцелан, и дано се окаже, че сребърната лъжичка, с която разбъркваш напитката, ти е била отредена още при раждането, когато се говори, че я отрежда съдбата.

На следваща сутрин слънцето светеше ярко над Каруел Грейндж и изряза в изпъкнал релеф сглобките и пукнатините по старата сива мазилка, листата и филизите на бръшляна и туфите трева, които на места растяха между парчетата на парапета, а освен това ъгловато очерта върху керемидения покрив сенките на враните, кръжащи край стария комин. Въздухът беше изпълнен с чуруликането на малки птички, а тържествен грак долиташе приглушено откъм гнездата на враните от другата страна на падината, която минаваше отстрани на Грейндж и се сливаше с по-широката и по-дълбока долина, известна като Долината на Каруел.

Младите обичат да сменят дома си и тласкани от инстинкта за промяна и за истинско приключение, подходящ за енергичната им натура, се радват на новия пейзаж.

Чарлс Феърфийлд придружаваше младата си съпруга, която изгаряше от любопитство, кроеше стотици планове и весело и приповдигнато оглеждаше малката си империя.

— Това е градината, казвам ти, за да не я объркаш с гората, където спи омагьосаната принцеса, каквато е обрасла в храсти и заобиколена от дървета. По-хубава е от старата градина в Уайвърн. Има круши, сливи, череши и ябълки. Честна дума, бях забравил, че са толкова големи, а онези храсталаци там са малини, къпини и касис. Виждала ли си някога такъв храсталак, при това с коприва? Боя се, че няма да ти хареса особено. Когато бях момче, тези дървета ми се струваха огромни и чудовищни, каквито са сега, и раждаха дребни и кисели плодове, но и те не бяха много.

— Ще стане много красиво, след като се оплеви, когато в сянката поникнат цветя и около стволовете на дърветата се увият растения. Освен това няма да ни струва нищо. Ще видиш, ще стане изключително красиво.

— А какво ще стане с плановете ти, ако цветята не поникнат без слънце? Мисля, че нито една вълшебна фея — дори и моята — не може да ги накара да растат тук. Но ако не мога да те разубедя, опитай. Според мен, където си ти, има слънце, и няма да се учудя, ако природата се смили и в твое присъствие се случат красиви чудеса.