Мечът на Шанара

— Мисля, че не — отвърна Флик угрижено. — Но продължавам да мисля за това, което ни каза Аланон. Помниш ли, да не казваме никому нищо, да внимаваме и да не се доверяваме на никого. Той беше категоричен по този въпрос.

— Хайде да не започваме отначало — избухна Ший. — Аланон го няма и сега аз решавам, аз, разбираш ли! Не виждам как можем да се надяваме да стигнем до горите на Анар без помощта на Мениън. Освен това той винаги е бил добър приятел и е един от малкото, които си служат ловко с меча. Вещината му ще ни е нужна, ако сме принудени да се бием.

— А боят няма да ни се размине, след като той ще е с нас. В това можеш да бъдеш сигурен — заключи жлъчно Флик. — Пък и можем ли да се надяваме на нещо, след като си имаме работа със същество като Носителя на черепи? То просто ще ни разкъса на парчета.

— Не бъди чак толкова черноглед — засмя се Ший. — Все още сме живи. И не забравяй — камъните на елфите ни закрилят.

Този аргумент убеди напълно Флик, но той усещаше, че засега най-добре беше да оставят цялата тази работа настрана. Даваше си сметка, че никак няма да е лошо Мениън Лий да е наблизо, ако им се наложи да се бият. Но в същото време не беше сигурен чия страна щеше да заеме този непредсказуем тип. Ший се доверяваше на Мениън заради интуитивната симпатия, която се беше породила към този мускулест авантюрист при пътуванията с баща им до Лий през последните няколко години. Но според Флик брат му не проявяваше особено здрав разум в преценките ся за Принца на Лий. Лий беше една от малкото запазили се монархии в Южната земя, а Ший беше отявлен привърженик на децентрализираното управление, противник на абсолютната власт. Въпреки това поддържаше приятелство с един наследник на монарх — нещо напълно несъвместимо според Флик. Човек или вярва в нещо, или не. Иначе как би могъл да уважава себе си.

Довършваха мълчаливо яденето си, когато се появиха първите сенки на вечерта. Слънцето отдавна се бе скрило и меките му златисти лъчи бавно преляха в наситено червено и се вплетоха в зелените клони на огромните дървета. Братята събраха багажа си и подновиха бавния си, упорит ход на изток, с гръб към топящата се дневна светлина. Всичко беше необичайно неподвижно, дори за ранна вечер, и наблюдателните младежи на Вейл вървяха в угнетително мълчание през забулената в нощния мрак гора. Месецът, като далечен фар, се мярваше от време на време през тъмните клони над главите им. Флик беше силно разтревожен от неестествената тишина на Дълн, безмълвие, неприсъщо за тази огромна гора, но смущаващо познато на набития младеж от Вейл. Понякога се спираха в мрака и се вслушваха в дълбоката тишина. После, след като не чуваха нищо, бързо подновяваха изтощителния си поход и търсеха пролука в гората пред тях, която да им открие пътя към възвишенията отвъд. Флик ненавиждаше гнетящата тишина и по едно време започна да си подсвирква тихо, но Ший, с предупредителен жест, го накара да спре.