Синя луна

Обръщам се към Майлс и свивам неопределено рамене.

— Довечера се събираме у Хийдър — казва той. — Ще дойдете, нали?

Поглеждам го тъпо. Дори не знам кой е Хийдър.

— Тя игра Пени Пингълтън.

Това също не ми говори нищо, но не искам да си призная и кимам леко.

— Не ми казвай, че от цуни-гуни сте пропуснали цялата пиеса — клати глава той, за да ми покаже, че се шегува само отчасти.

— Не ставай смешен. Видях всичко — казвам и усещам, че по лицето ми плъзват всички възможни нюанси на червеното.

Знам, че няма да ми повярва, въпреки че в общи линии си беше точно така. Разбира се, че не сме правили „цуни-гуни“, държахме се прилично, само ръцете ни го правеха и през цялото време пръстите на Деймън бяха здраво вплетени в моите, а… мислите ни също го правеха с помощта на предадени по телепатия съобщения. Очите ми не се отделяха от сцената, но съзнанието ми вече беше в стаята ни в „Монтаж“.

— Е, идвате ли? — пита Майлс. В себе си той отдавна е разчел отговора, и то правилно, знае, че е „не“ — Къде ще ходите? Какво може да е по-забавно от един купон с цялата тайфа?

Поглеждам го колебливо, но решавам, че мога да споделя с него огромната си тайна, той е човек, на когото не ме е страх да се доверя. Но тъкмо отварям уста и пред нас се появяват Роман, Хевън и Джош.

— Ние тръгваме. Някой иска ли да го закарам? Колата е двуместна, но ще съберем още един човек — кима ми Роман. Погледът му ме кара да настръхна и аз бързам да извърна глава.

Майлс отказва.

— Аз ще се кача при Холт, а Евър има по-добри планове за вечерта. Те са строго секретни и затова не иска да ги сподели с нас — простосмъртните.

Роман се усмихва, но само е ъгълчетата на устните си. Погледът му опипва безсрамно цялото ми тяло и въпреки че мислите му са по-скоро ласкателни, отколкото нахални, това, че идват от неговото съзнание, ме кара да потръпна погнусено.

Впивам поглед във вратата и чакам. Деймън трябва да влезе всеки момент. Решавам да му изпратя съобщение по телепатия, да го подканя да побърза, но гласът на Роман ме разсейва.

— Сигурно го пази в тайна и от Деймън, защото той току-що си тръгна.

Поглеждам го изненадано и веднага усещам лъхащия от него студ, заедно с надигащата се в стомаха ми буря. Сякаш някой ме покрива с ледено одеяло.

— Не си е тръгнал — казвам през зъби, без да крия раздразнението си. — Отиде да изкара колата от паркинга.

Но Роман свива рамене и ме поглежда със съчувствие.

— Както кажеш. Само исках да знаеш, че когато излязох да запаля цигара, го видях да излиза с колата от паркинга и да поема по пътя.