Синя луна

Но когато отварям очи, виждам, че до вратата му има още една, съвсем същата. И понеже нямам представа какво да направя, за да изчезне (досега съм материализирала само неща, които съм искала да запазя), я оставям до другата и тръгвам покрай стената към задния вход.

Знам, че зад мивката в кухнята има прозорец и Деймън винаги го оставя леко отворен. Мушвам пръсти под рамката и бутам прозореца да се отвори широко. Покатервам се на перваза, надвесвам се над пълната с празни стъклени бутилки мивка и скачам вътре. Приземявам се с глух звук на пода и се чудя дали тревогата ми за любимия би послужила за смекчаващо обстоятелство, когато ме обвинят в нахлуване с взлом в чужда собственост.

Оглеждам внимателно дървената маса, столовете, гладките стоманени плотове, модерната кафемашина, миксера и шейкъра — всички необходими уреди в една модерна кухня, които могат да се купят с пари (ако не са проявени от Деймън, разбира се). Те са подбрани специално да демонстрират един нормален охолен живот в красиво подреден и напълно оборудван дом. Но аз знам, че нито един от тези аксесоари не е бил използван някога.

Надниквам в хладилника и очаквам да видя обичайното изобилие от безценния червен сироп, но намирам само няколко бутилки. А когато отварям килера, където държи ферментите, маринатата, или както там се нарича онова, което стои на тъмно и узрява три дни, за да стане на сироп, виждам, че и там не е останало много.

Стоя там като закована, взирам се в шепата бутилки и разбирам, че се е случило нещо ужасно. Стомахът ми пулсира, сърцето ми препуска бясно из гърдите. Деймън не пропуска да се запаси с достатъчно сироп, а напоследък е още по-внимателен, защото има грижата и за моите нужди. Никога не би оставил нещата да стигнат дотук.

От друга страна, напоследък настъпиха съществени промени. Той бе удвоил ежедневната си доза. Възможно е да не е имал време да зареди наново.

Като теория звучеше логично, само дето беше невъзможно.

Кого заблуждавах? Деймън е много организиран и никога не пропуска важните неща. Толкова е прецизен, че граничи с вманиачаването. Никога не би останал без продукти, не би пропуснал нито ден.

И макар да нямам доказателства, инстинктът ми подсказва, че от начина, по който се държи напоследък — с онези внезапни отнасяния, които не можех да отхвърля с лека ръка, потенето, главоболията, неспособността да материализира най-обикновени неща, нито да намери вход към Съмърленд — става кристално ясно, че Деймън е сериозно болен.

Само че той никога не боледува.

И нали видях с очите си колко бързо изчезва раната от убождането на розовия бодил?

Въпреки това решавам, че е по-добре да прозвъня всички болници в околността.