Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
И така, докато Пърси ме развеждаше, а аз я слушах и кимах, една малка призрачна лондончанка пристъпваше безмълвно до мен: ококорена, неспокойна и също разглеждаше къщата за пръв път. Оказа се, че присъствието й ми харесва, а ако се пресегнех през десетилетията, можех да я хвана за ръка. Чудех се колко ли различен е бил замъкът през 1939 година, колко ли промени са се случили през последните петдесет години. Дали дори тогава замъкът Милдърхърст сякаш е спял, потънал в сумрак и прах. Стара къща, която просто чака по-благоприятни времена. Питах се дали ще имам възможност да попитам това момиченце, дали го все още беше някъде тук. Дали изобщо щях да успея да я намеря някога.
Невъзможно е да разкажа всичко, което видях и научих през онзи ден за Милдърхърст, а и не е нужно за нашия разказ. Оттогава се случиха толкова много неща, последвалите събития се извиха, огънаха и примесиха в съзнанието ми до такава степен, че трудно можех да обособя първоначалните ми впечатления за замъка и за неговите обитатели. Затова ще се спра само на местата и звуците, които бяха най-ярки, на събитията, свързани със случилото се след и преди това. Събития, които никога не биха могли и няма да избледнеят в съзнанието ми.
Две важни неща ми се изясниха, докато обикаляхме замъка: първо, госпожа Бърд съществено беше посмекчила нещата, когато ми беше казала, че Милдърхърст е малко занемарен. Замъкът беше западнал, но съвсем не величествено. Второ, и това беше по-важно, Пърси Блайд беше сляпа за този факт. Въпреки че масивните дървени мебели бяха покрити с прах, въпреки че безброй прашинки уплътняваха застоялия въздух, че поколения молци се гощаваха със завесите, тя продължаваше да говори за помещенията така, все едно са в най-цветущите си времена, все едно тук се устройват литературни четения, кралски особи общуват с писатели и цяла армия слуги щъкат невидими напред-назад по коридорите, изпълнявайки заповедите на семейство Блайд. Бих й съчувствала, задето се намира в примката на този въображаем свят, но тя изобщо не беше човек, който поражда състрадание. Беше решителна и не се чувстваше като жертва, затова съжалението ми се превърна във възхищение, в уважение към упорития й отказ да приеме, че тази стара постройка просто се руши.
Длъжна съм да спомена и още нещо за Пърси: за възрастна жена с бастун тя крачеше забележително пъргаво. Разгледахме билярдната, балния салон, оранжерията, после се спуснахме долу в помещенията на прислугата, минахме през килера за сервизите за хранене, килера за стъклария, помещението за миене на съдовете и най-сетне стигнахме до кухнята. От куки по стените висяха медни тенджери и тигани, масивна чугунена печка „Ага“ ръждясваше до една изкривена кухненска печка, няколко празни керамични гърнета стояха едно до друго върху плочите.
В средата грамадна чамова маса се крепеше някак на подпухналите си като на бременна жена глезени, повърхността й беше осеяна с резки от ножове, а брашно беше попило в раните като сол. Въздухът беше хладен и застоял, а на мен ми се стори, че стаите на прислугата дори в по-голяма степен от помещенията на горния етаж носят бледнината на изоставеността, бяха като извадени от употреба части на огромен викториански двигател, станал жертва на новото време и окончателно спрян.
Не само аз забелязах задълбочаващата се меланхолия, бремето на упадъка.
— Сигурно ви е трудно да повярвате, но някога тук вреше и кипеше — каза Пърси Блайд и плъзна пръст по назъбената повърхност на масата. — Баба ми имаше повече от четирийсет слуги. Четирийсет. Някогашният блясък на къщата е забравен.
Подът беше осеян с малки кафяви топчета, които отначало помислих за мръсотия, но впоследствие по характерното им хрущене под краката се досетих, че са миши изпражнения. Мислено си отбелязах да откажа, ако ме почерпят с торта.
— Дори като бяхме малки, имаше двайсетина слуги и петнайсет градинари, които да поддържат околните земи. Първата световна война сложи край на това: всички се записаха доброволци, до последния човек. Повечето млади хора го сториха.
— И никой не се върна?
— Двама. Двама се прибраха у дома, но вече не бяха същите хора. Никой не се върна такъв, какъвто замина. Оставихме ги на работа, разбира се — би било немислимо да постъпим другояче, — но не се задържаха дълго.