Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Така, така.
Гласът се разнесе от лявата ми страна, аз бързо се извърнах — на около три метра от мен на прага на една врата видях да стои много възрастна жена, а лърчърът бе на пост до нея. Беше слаба, но висока, облечена с пола от туид и риза с копчета, почти мъжка по стил. Годините бяха направили пола й доста неопределен и извивките на тялото й отдавна бяха заличени. Косата се беше отдръпнала от челото и вече бе къса, побеляла около ушите и някак жилаво упорита, яйцевидното й лице беше бдително и интелигентно. Когато се приближих, установих, че веждите й са изцяло оскубани, а след това са нарисувани — две черти с цвета на стара кръв. Ефектът беше драматичен, макар и малко зловещ.
Тя бе леко приведена напред и се облягаше на елегантен бастун с абаносова дръжка.
— Вие сигурно сте госпожица Бърчил.
— Да — протегнах ръка аз, внезапно останала без дъх. — Едит Бърчил. Здравейте.
Студени пръсти леко се притиснаха към моите и кожената каишка на часовника й безшумно прилепна за китката й.
— Мерилин Бърд от фермата ми съобщи, че ще дойдете. Казвам се Пърсифон Блайд.
— Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Откакто научих за замъка Милдърхърст, страшно искам да го разгледам отвътре.
— Така ли? — Устните й рязко се извиха в остра като фиба за коса усмивка. — Питам се защо.
Разбира се, това беше моментът да й разкажа за мама, за писмото, за това, че е била евакуирана тук като малка. Да видя как лицето на Пърси Блайд грейва, да си разказваме новини и истории за отминали неща, докато вървим. Би било съвсем естествено и точно затова донякъде изненадано се чух да казвам:
— Четох за замъка в една книга.
Тя издаде някакъв звук, едно незаинтересувано „ах“.
— Чета много — додадох бързо, като че ли едно правдиво уточнение би могло да омаловажи една лъжа. — Обичам книгите. Работя с книги. Книгите са моят живот.
Смръщеното й изражение се отпусна при този безвреден отговор и по него се изписа леко учудване. Първата дребна лъжа беше достатъчно ужасна, а допълнителните биографични пикантерии бяха със сигурност нелепи. Не знам защо просто не казах истината: беше много по-интересна, а и много по-откровена. Може би се дължеше на незрялото ми детинско желание това усещане да си бъде само мое, да не бъде повлияно от пристигането тук на майка ми петдесет години по-рано. Така или иначе, понечих да отстъпя, но Пърсифон Блайд вече ми беше дала знак да я последвам в мрачния коридор, по който поеха тя и кучето. Крачеше равномерно и уверено, с леки стъпки, а бастунът сякаш просто изразяваше възхищението си към почтената й възраст.
— Точността ви поне ми допада — долетя гласът й до мен. — Ненавиждам закъсненията.
Продължихме да крачим в мълчание — дълбоко и все по-задълбочаващо се. С всяка стъпка външните шумове заглъхваха все по-категорично: дърветата, птиците, далечното ромолене на някакъв поток. Шумове, които дори не съзнавах, че чувам, докато не изчезнаха и не оставиха подире си странен въздушен вакуум, толкова пълен, че ушите ми забучаха и започнаха да създават свои собствени привидения, за да запълнят празнината: шепот, сякаш деца си играят, преструвайки се на змии.
Щях добре да опозная тази изолираност на вътрешността на замъка. Как звуковете, миризмите, гледките, ясни извън стените, изведнъж засядат в стария камък и не могат да си пробият път навътре. Сякаш през вековете порестият пясъчник беше попил всичко до краен предел, беше затворил като в капан минали впечатления — като цветята, съхранени и забравени между страниците на книга от деветнайсети век — и така беше създал безусловна бариера между вътре и вън. Във въздуха навън може и да се носят намеци за лютичета и за прясно окосена трева, но вътре миришеше само на натрупано време, на калното притаено дихание на вековете.
Подминахме няколко мъчително вълнуващи заключени врати и накрая, в дъното на коридора, точно преди да завием и да потънем в още по-плътен сумрак, стигнахме до открехната врата. Отвътре се усмихваше тънка ивичка светлина, която се превърна в широка усмивка, когато Пърси Блайд бутна вратата с бастуна си.
Отстъпи назад и кимна рязко, за да ме пропусне да вляза първа.
Озовах се в салон, гостоприемно различен от тъмния коридор с дъбова ламперия, по който дойдохме: жълтите тапети по стените сигурно някога са били изключително ярки, но вече бяха избледнели, спираловидните им фигури се бяха укротили до апатична отмала, а грамаден килим в розово, синьо и бяло — не можех да преценя дали е избелял, или протъркан — се простираше почти плътно до первазите на пода. Срещу богато декорираната камина имаше тапицирано канапе, някак необикновено ниско и дълго, съхранило следите на хиляди тела и тъкмо поради това изглеждаше още по-удобно. До него имаше шевна машина „Зингер“, в която беше пъхнато парче син плат.