Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Лърчърът мина покрай мен и се настани свойски на една овча кожа, просната в основата на изрисуван параван на поне двеста години. Беше нарисувана сцена с кучета и млади петли, а маслинените и кафявите тонове на фона изсветляваха и се сливаха в обща приглушена тоналност, така че небето отзад бе обгърнато в постоянен здрач. Участъкът зад лърчъра беше почти изцяло протъркан.
На обла маса наблизо жена на същата възраст като Пърси седеше с наведена глава над лист хартия — остров насред море от парченца за скрабъл. Носеше големи очила за четене, които непохватно свали, щом ме видя, прибра ги в скрит джоб на дългата си копринена рокля и се изправи. Очите й се оказаха сиво-сини, веждите й — доста обикновени — нито извити, нито прави, нито къси, нито дълги. Ноктите й обаче бяха лакирани в яркорозово в тон с червилото и с едрите цветя от десена на роклята й. Макар да беше облечена различно, тя беше спретната като Пърси и явно старомодно държеше на добрия външен вид, макар дрехите й изобщо да не бяха старомодни.
— Това е сестра ми Серафин — представи я Пърси и застана до нея. — Сафи, това е Едит — каза тя твърде силно.
Сафи потупа ухото си с пръстите на едната си ръка.
— Няма нужда да крещиш, скъпа Пърси — долетя тихият й мелодичен глас, — сложила съм си апаратчето. — Тя ми се усмихна стеснително и примигна, нуждаейки се от очилата, които бе свалила от суета. Беше висока като близначката си, но може би заради някакъв номер, погоден от роклята, от светлината или пък от позата й, не изглеждаше така. — Старите навици трудно те напускат — каза тя. — Пърси все командори. Аз съм Сафи Блайд и наистина ми е много приятно да се запознаем.
Приближих се, за да поема протегнатата й ръка. Жената беше точно копие на сестра си, или поне някога е било така. Изминалите осемдесет и няколко години бяха вдълбали различни бръчки по лицата им, но времето се бе отнесло по-милостиво, по-меко към Сафи. Тя изглеждаше точно като възрастната господарка на имението и аз тутакси изпитах към нея нежна обич. Пърси беше страховита, а Сафи ми внушаваше мисли за овесени бисквити и за плътна релефна хартия с красиви мастилени заврънкулки. Странно как с напредването на годините характерът на човек се надига отвътре и оставя своя отпечатък.
— Госпожа Бърд се обади — каза Сафи. — Боя се, че са я задържали в селото по работа.
— О!
— Беше изпаднала в ужасна паника — продължи безизразно Пърси. — Но аз я уверих, че с радост ще ви разведа из замъка лично.
— С огромна радост — усмихна се Сафи. — Сестра ми обича тази къща, както другите хора обичат съпрузите си. Ужасно й е приятно да се хвали с нея. И има защо. Всичко в това старо място се дължи на нея — не се е занемарило само благодарение на годините неуморен труд от нейна страна.
— Направих необходимото, за да не ни се срути на главите. Нищо повече.
— Сестра ми е скромна.
— А моята е упорита.
Това мъмрене явно беше обичайна част от общуването им, понеже двете млъкнаха и ми се усмихнаха. За миг застинах смаяно, спомних си снимката от „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и се зачудих коя от тези възрастни дами е по-малката близначка, после Сафи се пресегна и хвана ръката на Пърси.
— Сестра ми се грижи за нас през целия ни живот — каза тя, обърна се и погледна към профила на близначката си с такова възхищение, че веднага разбрах — тя беше по-малкото и по-слабичкото момиче на онази снимка, чиято усмивка трептеше неуверено пред обектива на фотоапарата.
Тази допълнителна похвала не допадна особено на Пърси, която погледна часовника си и промърмори:
— Както и да е. Не ни остава още много.
Винаги е трудно да намериш отговор, когато много възрастен човек започне да говори за смъртта и за нейната надвиснала неизбежност, затова направих същото, което правя, когато Хърбърт намекне, че „някой ден“ ще наследя „Билинг и Браун“: усмихнах се, все едно не съм чула добре, и разгледах по-внимателно огрения от слънцето еркерен прозорец.