Чаровник по рождение

– Защо постоянно се въртиш и подскачаш на седалката? – злобно просъска Сал, като че ли тя бе виновна, задето той обърка пътя.

Не можеше да си признае, че й се пишка.

– Защото се радвам, че почти пристигнахме.

Райли се взираше напрегнато напред, за да не пропусне табелата за Калауей Роуд, когато мобилният телефон на Сал иззвъня. И двамата подскочиха.

– Мамка му! – изруга Сал и удари лакътя си във вратата, докато измъкваше телефона от джоба на якето си. Изглеждаше адски изплашен, а когато заговори, гласът му прозвуча пискливо. – Ало?

Даже от мястото си Райли чуваше крясъците на баща му, който питаше сина си къде, по дяволите, се е запилял и заплашваше, че ако не се прибере веднага у дома, ще се обади в полицията. Сал ужасно се страхуваше от баща си и малко оставаше да заплаче. Когато най-после затвори, спря колата по средата на пътя и се разкрещя на Райли:

– Дай ми останалите мангизи! Веднага! Приличаше на луд. Райли се отдръпна към вратата.

– Когато пристигнем.

Той я сграбчи за якето и я разтърси. От ъгълчето на устата му потече слюнка.

– Дай ги веднага или ще съжаляваш!

Райли се отскубна, но той толкова много я бе изплашил, че обувката й се събу.

– Парите са тук.

– Побързай. Дай ми ги!

– Първо ме закарай до фермата.

– Ако не ми ги дадеш веднага, ще те цапардосам.

Тя не се съмняваше, че ще го стори, затова смъкна чорапа си и извади банкнотите.

– Ще ти ги дам, когато стигнем там.

– Дай ми ги веднага! – изръмжа той и изви китката й. Дъхът му миришеше на крекерите и на нещо вкиснато.

– Пусни ме!

Сал разтвори пръстите й и измъкна парите. После разкопча колана й, пресегна се през нея и отвори вратата.

– Слизай!

Райли беше толкова изплашена, че се разплака на глас.

– Заведи ме първо до фермата. Не прави това. Моля те.

– Изчезвай веднага! – изкрещя той и я бутна грубо. Момичето се опита да се вкопчи в дръжката на вратата, но не я улучи и се изтърколи на пътя. – И да не си посмяла да кажеш на някого – заплаши я той. – Ако се раздрънкаш, ще съжаляваш. – Хвърли раницата след нея, затръшна вратата и потегли.

Тя лежеше по средата на шосето, а шумът от отдалечаващата се кола заглъхваше. Само плачът й нарушаваше тишината. Беше толкова тъмно, най-тъмната нощ в живота й. Нямаше улични лампи като в Нашвил. Дори не виждаше лупата, а само едно сивеещо петно в тъмните облаци на мястото, където би трябвало да бъде. Чу шум, приличащ на тътрене, и си спомни за един филм, в който някакъв маниак изскочи от гората, похити героинята, завлече я в дома си и я накълца на ситни парченца. От тези мисли съвсем я достраша. Грабна раницата и хукна през шосето към полето.

Лакътят й пулсираше болезнено, кракът я наболяваше. Толкова отчаяно й се пикаеше, че леко подмокри гащичките си. Прехапала устни, Райли се опитваше непохватно да свали ципа на панталоните. Те й бяха толкова тесни, че едва можа да ги смъкне. Докато пишкаше, не спираше да се взира в гората от другата страна на шосето. Докато свърши и намери книжна салфетка, очите й вече бяха привикнали с мрака. Никакъв маниак не излезе от гората, но зъбите й продължаваха да тракат от страх.

Успя да си припомни маршрута от листа с разпечатаната карта. Калауей Роуд трябваше да е наблизо, а когато го намери, й оставаше да извърви километър и половина до фермата, километър и половина не беше чак толкова далеч. Само дето не си спомняше в каква посока пътуваха с колата.

Избърса носа си с ръкава на якето. Когато Сал я изблъска от колата, тя се изтъркаля малко по шосето и обърка посоките. Взря се в мрака, за да открие някаква табела, но тъй като пътят вървеше през гората, не успя да различи нищо в тъмнината. Може би щеше да мине някоя кола? Ами ако я шофира маниак, който ще я отвлече? Или сериен убиец?

Реши, че когато бащата на Сал позвъни, навярно са се изкачвали нагоре по хълма. При все че не беше сигурна, вдигна раницата и закрачи напред, защото не можеше да остане тук. Нощта се огласяше от странни звуци. Отнякъде се разнесе зловещият крясък на сова, клоните на дърветата проскърцваха от вятъра, а из тревата шумоляха някакви твари. Райли се надяваше, че не са змии, защото ужасно се страхуваше от змии. Колкото и да се опитваше да се сдържа, от устата й продължаваха да се чуват сподавени хлипове.

Замисли се за майка си. Когато Ава й каза, че е умряла, Райли повърна в кошчето за боклук. Отначало мислеше единствено за себе си и какво ще стане сега с нея. Но сетне си спомни как майка й й пееше глупави песнички. Тогава Райли беше малко сладко момиченце, преди да стане дебела и майка й да спре да я обича. По време на погребението Райли не спираше да си представя колко уплашена е била майка й, когато водата е започнала да изпълва дробовете й. Накрая се разплака толкова силно, че се наложи Ава да я изведе от църквата. След това баща й забрани тя да ходи на гробището и между него и леля Гейл избухна голяма разправия. Но за разлика от всички останали, баща й не се боеше от леля Гейл, така че Ава я отведе у дома и й позволи да изяде колкото иска пасти „Поп тартс", след което я сложи да си легне.

Вятърът разроши косите й, които бяха тъмнокестеняви, а не блестящо руси като на майка й, леля Гейл и Тринити.

Много красив цвят, Райли. Като на кинозвезда.

Това си представяше, че ще каже големият й брат и ще я погали по главата. Щеше да стане най-добрият й приятел.

Колкото по-високо се изкачваше по хълма, толкова повече се задъхваше, а вятърът все по-упорито я дърпаше назад. Зачуди се дали майка й е горе на небето, дали гледа сега към нея и се опитва да й помогне. Но ако майка й беше на небето, в момента сигурно щеше да говори по телефона с някоя приятелка и да пуши.