Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Браво! Проучи обекта. Ще те прикривам.
— Слушам. — Фреди плъзна поглед към Пърлмътър, чийто корем отново започваше да се издува, после се гледа в джипа на Оуен, който беше надупчен от куршуми. Въпросът бе кой е стрелял и кой е пострадал. Отпечатъците, които водеха встрани от колата, чезнеха бързо в силния сняг, но още личаха. Бяха оставени от един чифт ботуши. Вероятно следите бяха на Оуен.
— Давай, Фреди!
Шофьорът слезе от джипа. Курц го последва и освободи предпазителя на личното си оръжие. Фреди осъзна, че животът му зависи от деветмилиметровия пистолет. Което може би не бе чак толкова лошо — шефът беше отличен стрелец.
За миг по гръбнака му пробяга ледена тръпка, сякаш онзи се бе прицелил право в гърба му. После си каза, че това е абсурдно. Виж, от Оуен можеше да се очаква, но Оуен е различен. Оуен бе прекрачил границата.
Той се приведе, притисна пушката до гърдите си и забърза към джипа. Хич не му беше приятно да бъде с гръб към Курц. Никак даже!
17
Двете хлапета пристъпват към леглото и господин Сив панически натиска звънеца за медицинската сестра, но звук не се чува. „Сигурно кабелите са прекъснати от бируса — мисли си Джоунси. — Лоша работа, господин Сив, лоша работа.“ Вдига поглед към екрана и открива, че телевизионният му образ вече е довлякъл кучето до ръба на шахтата. Може би закъсняват ужасно — а може би не. Не се знае. Колелото продължава да се върти.
Здрасти, господин Сив, откога чакам да се запознаем — поздравява го Хенри. Докато говори, издърпва обраслата в бирус възглавница изпод тясната му безуха глава. Сивчото се опитва да се претърколи в другия край на леглото, но Джоунси го задържа, като се вкопчва в тъничките му ръчици. Кожата на извънземния не е нито топла, нито студена. Всъщност на допир не прилича на кожа. А на…
„На нищо — мисли си. — На сън.“
Господин Сив? — продължава Хенри. — Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.
После притиска възглавницата към лицето му.
Сивчото започва да се гърчи и да се мята в ръцете на Джоунси. Отнякъде долитат тревожните сигнали на монитор, сякаш това създание действително има сърце, което току-що бе спряло да бие.
Джоунси свежда поглед към умиращото чудовище и се моли това да е краят на кошмара.
18
Господин Сив замъква кучето до отвора под капака на шахтата. През тесния черен полумесец долиташе монотонното, глухо бучене на водата и лъхаше та застоял въздух и на влага.
„Ако, веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Измъкна мисълта от един кашон с надпис „ШЕКСПИР“. Задните лапи на кучето ритаха с все сила, сякаш въртяха невидими педали, по плътта се раздираше с кървав пукот — бируът бе на път да излезе, прогризвайки телесната обвивка на приемника. Изпод опашката вече се чуваше цвърченето, наподобяващо на звуците, издавани от разярена маймуна. Трябва да то натика в шахтата, преди да е излязло на бял свят — не е чак толкова важно да се роди във водата, но там шансовете му за оцеляване са доста по-големи.
Господин Сив безуспешно се опита да вкара главата на животното в прореза между железния капак и цимента.
Шията се прегъна и идиотски ухилената муцуна се вирна нагоре. Макар да продължаваше да спи (или вече бе изпаднало в несвяст), животното няколко пъти излая глухо и сподавено.
Но не искаше да влиза в отвора.
— Да го духаш, Фреди! — изкрещя Сивият. Почти не усещаше убийствената болка в хълбока на Джоунси и със сигурност не осъзнаваше, че лицето му е пребледняло и напрегнато, а лешниковите му очи сълзят от напрежение и гняв. Но ясно си даваше сметка — пределно ясно — че става нещо. „Зад гърба ми става нещо нередно“ — както би казал Джоунси. Кой друг, ако не Джоунси? Кой друг, ако не неговият нелюбезен домакин?
— МАМКА ТИ! — закрещя на това проклето, омразно, запънато, твърде голямо куче. — Влизай веднага, разбра ли? РАЗБ…
Думите застинаха в гърлото му. Изведнъж изгуби способността си да крещи, макар толкова да му се искаше — как обичаше да крещи и да налага с юмруци (дори умиращите бременни кучета)! На всичко отгоре изгуби и способността да диша. Какво му прави Джоунси?
Не очакваше отговор, но нечий непознат, изпълнен с ледена ярост глас отвърна:
Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.
19
Размахващите се трипръсти ръце на сивото създание за изплъзват и съумяват за мит да отместят възглавницата. Черните очи на инак безизразното лице са обезумели от ярост и страх. Онова в леглото се опитва да поеме дъх. Като се има предвид, че въобще не съществува — дори в съзнанието на Джоунси, във всеки случай не и като физическа единица — се бори за живота си доста отчаяно. Хенри не му съчувства, но го разбира. То иска същото, което искат и Джоунси, и Дудитс… дори самият Хенри; нима сърцето му спря да бие, когато мислеше за самоубийство? Нима черният дроб отказа да пречиства кръвта? Нима тялото не продължи да води своите невидими битки срещу всички нашественици — от най-обикновената хрема до злокачествения тумор и бируса? Тялото бе или твърде глупаво, или безпределно мъдро, но във всеки случай не страдаше от безмерното коварство на мисълта: то знаеше единствено как да отстоява своето и да се бори докрай. Дори да е бил някога различен, господин Сив е станал като тях. Иска да живее.