Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
На вратата виси табела „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ“ и втори надпис: „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ ПРОПУСК ЗАБРАНЕНО“. Точно тук — именно тук го докараха след злополуката; тук се събуди след операцията и чу гласа на коварния господин Смърт, който се преструваше, че вика Марси.
Джоунси блъсва вратата и прекрачва прага на друг свят, който познава добре — синьо-белия коридор на интензивното отделение, където направи първите няколко мъчителни, болезнени крачки четири дни след операцията. Неуверено пристъпва по облицования с плочки коридор, оглежда червеникаво-златистата плесен по стените и долавя тихата, но съвършено неподходяща за болница музика, която се лее от радиоточката: „Милост за дявола“ на Ролинг Стоунс.
В следващият миг в хълбока му сякаш избухва ядрена експлозия. Той слисано изкрещява и пада на пода на интензивното отделение. Така се чувстваше, като го блъсна колата — сякаш в центъра на алена експлозия. Търкаля се на пода, обхождайки с поглед светлинните панели на тавана, кръглите говорители, от които звучи музиката („Напразно викаш, Анастейжа“), която сякаш идваше от друг свят, защото при такава нечовешка болка всичко се намира сякаш в друг свят; през март бе разбрал, че болката превръща материята в сянка, любовта — в шега, но сега го преоткрива с нова сила. Търкаля се на пода, вкопчил длани в хълбока си, с изцъклени очи, озъбен в зловеща предсмъртна гримаса, прекрасно разбирайки какво се е случило: подлецът господин Сив бе счупил за втори път тазобедрената му кост.
После сякаш от далечния край на този друг свят прозвуча познат детски глас:
Джоунси!
Гласът е някак деформиран… но човекът със сигурност не е далеч. Едва ли се намира тъкмо в този коридор, но може би е в съседния. Всъщност чий е този глас? На някое от собствените му деца? На Джон? Не…
Джоунси, побързай! Идва да те убие! Оуен идва да те убие!
Не знае кой е този Оуен, но разпознава гласа — на Хенри Девлин е, но не сегашният Хенри, какъвто го видя за последен път, когато двамата с Пит отидоха да пазаруват при Гослин — това е гласът на онзи Хенри, с когото бе израсъл и който заяви на Ричи Гренадо, че ще го издадат, ако не престане, и че Ричи и приятелите му никога няма да настигнат Пит, защото Пит тича по-бързо от вятъра, егати.
Не мога! — отвръща и продължава да се търкаля по пода. Но усеща, че започва някаква промяна, макар да не разбира точно каква. — Не мога, оная гад пак ми счупи тазобедрената кост…
В този миг осъзнава какво се случва: болката се пренавива назад. Като видеофилм — млякото потича от чашата обратно към кутията, разцъфналата пъпка се затваря по силата на съвременните чудеса на кинематографичната техника.
Свежда поглед към себе си и веднага проумява причината — носи сигналната оранжева жилетка. Майка му я купи от „Сиърс“ за първата ловна експедиция в Бърлогата, когато убиха Ричи Гренадо и неговите приятели — убиха ги насън, макар и без да искат.
Отново е дете — хлапе на четиринайсет години — и не чувства никаква болка. Какво да го боли? Хълбокът му ще пострада едва след двайсет и три години. В този миг всичко се сглобява в главата му с трясък: няма и никога не е имало господин Сив — господин Сив живее единствено в капана за сънища. Той е фантом, досущ като болката в хълбока. „Не се заразих — размишлява Джоунси и се изправя. — Не ми поникна и една власинка бирус. Това в главата ми не е точно спомен, а истински дух в машината. Той е мен. Мили Боже, господин Сив — това съм аз.“
С усилие се изправя и хуква по коридора, като залита на завоя. Но съумява да се задържи на крака — сега е бърз и ловък като всеки четиринайсетгодишен хлапак и не изпитва никаква болка, никаква болка.
Следващият коридор му е познат. По средата е оставена болнична количка с подлога. Край нея грациозно пристъпа еленът, когото забеля в Кеймбридж миг преди да го блъсне колата. На гладката му кадифена шия и окачен нашийник, на който като гигантски амулет се полюшва магическо гадателско кълбо. Той го подминава тичешком, а животното учудено го поглежда с благите си очи.
Джоунси!
Вече наближава. Почти е стигнал.
Побързай, Джоунси!
Хуква още по-бързо, буквално лети, без да се задъхва, не е заразен с бирус, защото Джоунси е недосегаем за заразата; господин Сив не съществува, във всеки случай не е вътре в него — господин Сив е в болницата и винаги е бил там; господин Сив е ампутираният крайник, който още чувстваш и си готов да се закълнеш, че е на мястото си; господин Сив е духът в машината, поддържан на система, а системата е самият Джоунси.