Сътворението

— Имаш предвид куртизанката от Вайшали ли?

— Да. Когато Буда умря, тя дойде тук с всичките си пари. Имала е късмет.

— Да. Видях развалините на Вайшали.

— Тя реши да посвети остатъка от живота си на ордена. Истински й се възхищавам. Свята жена.

— Бих добавил, и вече доста стара — позволих си да отбележа аз.

Често преуспелите на младини куртизанки се отдават на религия или философия, когато загубят красотата си. Интересно какво ще стане с Аспазия?

На вид Ананда приличаше на Буда — прилика, която ни най-малко не се опитваше да прикрие. С много покло-ни водачът на сангхата придружи носилката на принц Джета до главната зала на манастира. Последвах ги. Там неколкостотин млади монаси рецитираха словото на Буда. Забелязах, че мнозина бяха облечени в наскоро ушити жълти роби. Това бе нововъведение. В миналото им бе позволено да носят само дрипите, които са изпросили.

Ананда ни покани с стая с нисък таван в дъното на третия вътрешен двор на манастира.

— Тук се съсредоточавам и напрягам паметта си — каза той.

Щом носачите на принц Джета се оттеглиха, Ананда се обърна към мен.

— Спомням си за теб с най-приятни чувства. Сарипутра високо те ценеше.

Принц Джета му разказа моите китайски приключения, а светецът слушаше с престорен интерес. Всъщност не Ананда, а принцът ме помоли да говоря за китайската мъдрост. Обобщих я накратко. Ананда се държеше учтиво, но се отегчаваше. Накрая каза:

— Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.

— Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.

— С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното — съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще стигне до четирите благородни истини — тук Ананда изду буза и издаде силен и неприличен звук с език, — а той изведнъж спира.

— Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.

— Това заслужава съжаление.

— Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.

Казах това по-рязко, отколкото възнамерявах, и принц Джета обърна глава и ме погледна.

Ананда се усмихна.

— Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив. означава да си затворен в кръга на раждането и прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.