Сътворението

Движехме се по границата на някогашната република Личхави. Въпреки че столицата бе унищожена, останалата част от страната продължаваше да се съпротивлява.

— Те са много твърдоглави хора — заяви моят придружител. — Царят е страшно ядосан, че не се предават. И има пълно право. Да се надяваме, че ще ги накаже, и то скоро.

В гласа на младия човек нямаше омраза. И той бе жертва на кръвожадния Аджаташатру, също като безкрайните редици почернели, сгърчени трупове от двете ни страни.

Продължихме пътя си на север. На рамото на един мумифициран войник кацна лешояд. С почти човешко любопитство, дори деликатност, птицата надзърна в очната кухина и клъвна, за да провери какво има вътре. Като не намери нищо, отлетя. Закъсняла бе за пиршеството.

В един приятно прохладен, безоблачен есенен ден влязох в Шравасти. За щастие Аджаташатру бе пощадил столицата на Кошала. Бях напуснал Шравасти на двадесет и седем годишна възраст. Сега бях четиридестгодишен, а лицето ми бе толкова обгоряло от слънцето и вятъра, че приличаше на маска от тиково дърво. Освен това косата, която обграждаше маската, бе съвсем бяла. Но най-лошото бе, че собственикът на тази маска вече не беше млад.

Къщата на принц Джета край реката изглеждаше непроменена. Застанах на главния вход и почуках на вратата. От другата страна един слуга впери подозрителен поглед в мен през малкото прозорче. Казах му кой съм, а той се изсмя. Заплаших го с Аджаташатру и той изчезна. След малко вратата се отвори и се появи домоуправителят, който любезно ме покани да вляза. Обясни ми, че макар да не ме познава, знае всичко за онзи мъж от запад, който бил баща на двамата синове на Амбалика. Така научих, че жена ми и синовете ми са живи. Що се отнася до принц Джета…

Моя стар приятел заварих във вътрешната градина. Стар приятел бе най-точният израз! С труд разпознах в това съсухрено същество някогашния жизнен мъж, от когото се възхищавах.

— Приближи се — рече той.

Не стана да ме посрещне, затова прекосих градината до кушетката, на която лежеше. Чак когато го прегърнах, разбрах, че от главата надолу е парализиран.

— Случи се миналата година — каза той, сякаш се опитваше да се оправдае. — Бих предпочел да си замина внезапно, но ми е писано да умра бавно и на части. Очевидно последното ми прераждане е било щастливо. Но не бива да се оплаквам. Ето, доживях да те видя.

Преди да успея да отговоря, пред нас застана пълна жена на средна възраст, придружена от две смутени синеоки момчета. Не познах Амбалика, докато не заговори.

— Погледни се! — веднага ме нападна тя. — Остарял си!Бедничкият ми съпруг и господар!

Прегърнахме се. Е, не беше съвсем като срещата между Одисей и Пенелопа. Най-малкото нямаше женихи, които трябва да убивам, пък и да имаше, не знаех за съществуването им.