Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Трябва да се връщаме.
Хетан се намръщи. Момичетата пак бяха отвлекли брат си, без да ги види. Когато ги нямаше пред очите й, огромната яма на самотата й зейваше под нея и тя усещаше как се обръща, върти се и пропада… и пропада. Толкова много тъмнина, толкова малко надежда, че пропадането ще свърши с милостиво трошене на кости, с внезапното блаженство на забравата.
Без децата си беше нищо. Седи вкочанено, скита се в черепа си с помръкнали очи, олюлява се като ритнато от копито псе. Носът души, ноктите дращят, но изход няма. Без децата й бъдещето изчезваше, пеперуда, гмурнала се в огъня. Примига да махне прашинките от очите си, дланите събрани, палците опипват раничките по ожулените от труд пръсти.
Замръзнала на място, потънала в безкрайно бягство.
Още една купа отвара от ръждивец? Дъранг? Бучка д’баянг? Бира д’рас? Твърде много усилие струваше всяко едно от тях. Ако седеше съвършено неподвижно, времето щеше да изчезне.
Докато дъщерите й не го върнеха. Докато не видеше близначките, преструващи се, че се усмихват, но плахи и разтревожени зад усмихнатите очи. И той щеше да се върти в прегръдките на едното момиче, да протяга ръчички към Хетан, и тя щеше да види тези странно големи широки длани с дебели пръстчета, как се свиват, после се изпъват, и вой щеше да се надигне в нея, вой от черна паст, нажежен като небесен камък, връщащ се към небето.
Щеше да го грабне в задушаващата си прегръдка, отчаяни искри щяха да лумнат в нея и насила да я съживят.
Нишки в краищата на тези пухкави пръстчета, нишки, дърпащи я към живота.
А тя виеше и виеше.
Покрай входа на шатрата тежко изтупкаха стъпки. Гласове, няколко вика. В стана бе дошъл вестоносец. Вестта бе донесена. И думата беше мъртъв.
Как може въображението да се надява да постигне чудесата на реалността? Накъсаният мъртвешки пейзаж се простираше във всички посоки, но с угасването на деня гледката се свиваше. Но нещо повече от тъмнина загръщаше това преобразяване. Появиха се куполи напукана скала, обрасла с лишей и мъх. Високи до пищялите дървета с дебели криви стволове, клони, пърхащи с последните есенни листа, като почернели пластове одрана кожа. Жесток леден вятър нахлу от северозапад, за да възвести нетърпеливото пристигане на зимата.
Кафал и Сеток тичаха през този нов свят. Леденият въздух хапеше дробовете им, но все пак бе по-богат и по-сладък от всичко, което бяха вдишвали в своя свят, в своето време.
Как да опишеш шума от сто хиляди тичащи вълци? Изпълваше черепа на Кафал с необятността на океан. Меки стъпки на лапи с тон и ритъм, не по-различен от този на подковани копита. Кипящ шепот на козина от търкащи се рамене. Топлината, вдигаща се от телата, бе гъста като мъгла, животинската миризма обсебваше — миризмата на свят без градове, ковачници, въглищари, без бойни полета, без пълни с мръсотии изкопи, без човешка пот и благоухания, без дима на ръждивец и дъранг, без прахта на трескавото унищожение.
Вълци. Преди хората да поведат войната си срещу тях, преди хилядолетната кампания на клане. Преди земите да опустеят.
Можеше почти да ги види. Всяко сетиво освен зрението бе оживяло със съществата. И двамата със Сеток се носеха на гребена на този призрачен прилив.
Всичко, което си бе отишло, се бе върнало. Цялата история, втурнала се да търси дом.
Нямаше да намерят това сред неговия народ. Не разбираше защо Сеток ги води към баргастите. Чуваше пеенето й, но думите бяха на някакъв непознат език. Тонът й бе някак странно напрегнат, сякаш воюващи сили се бяха сплели една в друга. Любопитство и боязън, събиране и ужас — почти можеше да види блясъка в зверските очи, докато гледаха от разстояние първата група човешки същества. Обещаваха ли тези двукраки непознати приятелство? Единение? Признание на братство и сестринство? Да, на всичко това. Но това не беше семейство в мир. Това бе нещо, което се гърчеше в лъжа, измяна, черна злоба и жестокост.
Вълците бяха невинни. Нямаха никакъв шанс.
„Бягайте от баргастите. Моля ви. Умолявам ви…“
Но молбите му кънтяха кухо дори за него. Той се нуждаеше от тях. Нуждаеше се от този бърз преход. Нощта бе паднала. Вятър се вдигаше и късаше пламъци от факли и огнища в лагера на сенан. Дъжд храчеше с пареща ярост и мълнии палеха хоризонта.
Очи блестяха, желязо облизваше мрака…
Боговете му показваха какво иде.
А той нямаше да стигне там навреме. Защото, както беше знаел винаги, боговете на Баргаст бяха кучи синове.
С разтуптяно от предчувствие сърце Сатанд Грил се измъкна от светлината на пердашените от вятъра огньове. Беше видял как децата се промъкват към хълмовете на североизток от стана, когато слънцето бе още на педя над хоризонта. Това бе неговата изключителна отговорност вече от седмици — да следи ужасните малки същества — и всичко водеше до този момент, до неговата награда.