Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Добре. Тази нощ е за това.
— Дар за вдовицата! — викна ухилена Хега.
Джейвис донесе кратуна с вода и я плисна в отеклото лице на Хетан.
Тя се задави, закашля се.
Крин пристъпи към нея, зарадван от това колко много хора са се струпали наоколо и как другите мъже спорят за реда си.
— Оставете ръцете й вързани — рече той. — За първите десетина. След това няма да е нужно повече.
Вярно беше. Никоя жена от баргастите не се съпротивляваше дълго. След няколко дни Хетан щеше да пада на ръце и колене при един поглед само и да си вирва задника.
— Може да са две дузини — подхвърли някой от тълпата. — Хетан беше воин все пак.
Хега изрита Хетан в ребрата и изръмжа:
— Какво е един воин без оръжие? Ба, ще се облизва след четирима-петима само, ще видите!
Крин си замълча, както и другите. Воините си знаеха своите в края на краищата. Хега беше тъпачка да си помисли, че Хетан ще се прекърши толкова лесно. „Помня те, Хега. Моята сестра, прекалено дебела, за да се бие. И коя се облизваше по пет пъти на ден? О, знаем къде се таи омразата ти — богове, наистина ли давам сина си на това чудовище? Е, само за една нощ. И ще му дам ножа си, с позволение да го използва. На никого няма да липсваш, Хега. И никой няма да обвини момчето.“
Вятърът виеше — буря ги беше намерила в тази съдбовна нощ. Вече се чуваше и дъждът в далечината. Въжета се изпъваха и скърцаха. Кожени стени изтупваха и изпърхваха — воини баргасти се изливаха в стана, сякаш повикани от дивите удари на барабани. Някой викна, че бил дошъл Марал Еб, с воините на Сенан, които Туул беше взел със себе си. И Бакал с тях. Убиецът, освободителят на всички баргасти. Кой щеше да забрави тази нощ?
Кой щеше да забрави също тъй, че тъкмо Крин, първородният син на чичото на самия Хъмбръл Тор, пръв е нашибал Хетан?
Тази мисъл го втвърди. Той застана над нея и зачака подивелите й очи да се плъзнат по неговите, а когато трескавият поглед се поколеба и се върна, за да се сплете с неговия, се усмихна. Видя стъписването, след него болката от измяната и кимна.
— Съюзници ли, Хетан? Загуби ги всички. Когато го провъзгласи за свой съпруг. Когато защити лудостта на баща си.
Хега застана до него.
— Къде са ти дечицата, Хетан? Да ти кажа ли? Мъртви и студени в тъмното…
Крин я шибна през лицето с опакото на ръката си.
— Времето ти с нея свърши, вдовице! Върви! Бягай и се скрий в колибата си!
Хега отри кръвта от устните си, завъртя се към тълпата и извика:
— Бавалт, сине на Крин! Тази нощ си мой!
Крин едва се сдържа да не хвърли нож по нея, докато се буташе през тълпата. „Нож, сине, много преди да се увие около теб, много преди да потънеш в дупката на този паяк.“
Щом осъзнаха смисъла на думите на Хега, всички се разсмяха и Крин се почувства ужилен от презрението им. Погледна надолу към Хетан — тя го гледаше с немигащи очи.
Срамът го заля и открадна твърдостта му.
— Не си мисли, че можеш да гледаш — изръмжа той, наведе се и я обърна по корем. Докато смъкваше кожите й, възбудата се върна — събудена повече от гнева, отколкото от нещо друго. О, и тържество имаше, защото много мъже на Сенан я бяха гледали със страст и желание и сега спореха за реда си с нея. „Но аз съм първият. Аз ще те накарам да забравиш Онос Т’уулан. Аз ще ти припомня за мъжеството на баргастите.“ Клекна и разтвори краката й с колене. — Вдигни ми се, курво. Покажи на всички как приемаш съдбата си.
Болката беше далечен рев. Нещо студено, ледено изпълваше черепа й и всяко лице, което бе погледнала, след като се свести, изригваше в мозъка й. Лицата — израженията им и всичко, което издаваха те — бяха жигосани в душата й.
Беше играла с по-малката сестра на Хега — толкова близки бяха, — а сега тя бе някъде в тълпата, равнодушна и чужда. Джейвис бе изтъкала чудесен чул за кон като сватбен дар и Хетан помнеше гордата й усмивка, когато я отличи с благодарността си пред всички. Баламит, дъщеря на шаманка, беше пазачката й в нощта на първата кръв, когато Хетан беше едва на дванайсет. Беше седяла будна, държеше ръката й, докато сънят най-сетне взе детето, вече жена.
Йедин често играеше с близначките…
„Съпруже, аз те предадох! В нищетата си, в жалкото си самосъжаление — знаех, знаех, че това идва, как можеше да не дойде? Децата ми… изоставих ги.“
„Те ги убиха, съпруже. Убиха нашите деца!“
— Вдигни ми се, курво!
„Крин, смеех се на твоя глад за мен, глад, от който ми се повдигаше. Чака ли те призракът на баща ми, Крин? Вижда ли той това и какво искаш от мен?“
„Разбира ли срама ми?“
„Крин ме наказва сега. Той е само първият, но колкото и да са, наказанието никога няма да е достатъчно.“