Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Знаем, че в Ледер има малазанска армия — каза Иркулас. — Дай ми обаче някаква причина малазанците да са тук. Включили са се в битка, която не ги засяга? Избиват и ак’рини, и баргасти…
— Баргастите са били някога врагове на тези малазанци, Скиптър. Така твърди Яра.
— Все пак съгледвачите ни намериха ли следи от силите им? Водят ли някакви дири оттук? Не. Призраци ли са малазанците, Гафалк?
Воинът разпери безпомощно ръце.
— Тогава какво е поразило земята тук, Скиптър?
„Гневът на боговете.“
— Магия.
Нещо проблесна в очите на Гафалк.
— Ледериите…
— Сигурно биха се зарадвали да видят как ак’рините и баргастите се унищожават взаимно.
— Казват, че малазанците са им оставили малко магове, Скиптър. А новият им Цеда е старец, който освен това е и канцлер — не би могъл да води армия…
Но Иркулас вече се бе отказал от предположенията си.
— Дори ледерийски Цеда не може да скрие цяла армия. Скептицизмът ти е основателен, Гафалк.
Разговор, обречен да се завърти в кръг и да захапе собствената си опашка. Иркулас пристъпи покрай воина и отново огледа долината.
— Изровете колкото можете от нашите воини. Привечер прекратяваме всички усилия — другите ги оставяме на земята. През нощта ще запалим кладата на нашите мъртви. Ще остана на бдение.
— Да, Скиптър.
Воинът се върна при коня си.
„Бдение. Да, това ще направя.“ Нощ без сън — щеше да остави на ярките пламъци да прогонят болката от душата му.
Щеше да е най-добре, ако не доживееше връщането у дома. Някой чичо или братовчед можеше да играе мечката за внуците му — който и да е, но друг. Още по-добре щеше да е, ако му се откажеше възможността да спи до самия миг на смъртта.
„Една последна битка… срещу лагера на сенаните? Избивам всички, а след това падам и аз. Кръвта ми изтича в червената кал. А щом умра, мога да сключа мир… с техните призраци. Едва ли си струва да продължим тази проклета война на пепелявите равнини на смъртта, това глупаво нещо.“
„Скъпа дъще, няма да скиташ сама задълго. Заклевам се. Ще намеря призрака ти и ще те защитавам във вечността. Като наказание за провала ми и като доказателство за обичта ми.“
Огледа се, сякаш в гаснещата светлина на деня можеше да види зареяния й дух, призрак със зацапано от пръст лице и невярващи очи. Не, очи, изпълнени с търпението на освободения завинаги. „Освободен от всичко това… от всичко. На ново място. Където болка не набъбва отвътре, където тялото не се присвива и гърчи, не трепва от зова на всяко терзание.“
„Духове на камъка, дайте ми мир!“
Армията на Марал Еб беше набъбнала двойно: оцелели от разбитите лагери се стичаха от всички посоки. Срам бе изписан на лицата им от това, че са живи, когато жени, съпрузи и деца бяха загинали под желязото на коварните ак’рини. Мнозина идваха без никакво оръжие, без броня — доказателство, че са били разбити, че са побягнали от страх. Знайно беше, че студени води обливат воините в разгара на битката, дори баргастките воини, и че напорът на теченията може да се надигне в бесен потоп, в който всякакъв разум се дави, в който спасението се превръща в нужда, надмогнала всякакъв дълг и чест. Студените води оставяха лицата на оцелелите сиви и подути, вмирисани на вина.
Но Марал Еб беше достатъчно отрезвен от вести за поражения, за да налага праведна присъда над тези бегълци с техните плахи очи. Явно разбираше, че ще му трябва всеки воин, който може да събере, макар Бакал да знаеше не по-зле от всеки друг как такива воини, веднъж удавени от паниката, вече са прекършени отвътре. Още по-лошо, в мига, в който една битка стигнеше преломния си миг, ужасът им щеше да се върне. Можеха да обрекат битката, щом паниката им изригнеше и залееше със заразата си всички останали.
Никаква вест не беше дошла от сенаните. Изглежда, че толкова далече на изток ак’рините все още щяха да се стичат към клана на Бакал. Скоро Марал Еб щеше да се докопа до армията на сенаните и да я присвои. А след това щеше да ги поведе всички срещу измамния Скиптър Иркулас.
Хиляди проклятия изригваха с дъха на множеството воини. Очевидно било, че ак’рините били замисляли тази война от дълго време, че били пускали тъй наречените си търговци като шпиони и подготвяли съвършения миг за измяната. Как иначе можел Скиптърът да събере толкова бързо такива сили? Всеки беглец твърдеше, че врагът наброявал десетки хиляди.