Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Протегна ръка, която трепереше леко, и се здрависа с Тисамон.
— Представа си нямаш колко се радвам да те видя — увери го той. „Липсвала ми е компанията на откачен убиец.“ Засмя се с глас при тази мисъл и отиде да прегърне Тиниса. Но тя направи крачка назад и Стенуолд зърна брошката с кръга и меча на ревера й. После вдигна очи към лицето й и видя там цената, която девойката беше платила за тази чест.
— Тиниса…
— Оцелях — отвърна с равен тон тя.
— Богомолкородните?
— Оцелях — повтори тя.
Стенуолд усети как Ариана потръпва до него.
„Цял народ от Тисамоновци? Как изобщо са я оставили жива?“
— А Колегиум още стои — отбеляза Тисамон. — Вие, бръмбарите, винаги ме изненадвате.
— Разбрах, че и вие двамата имате известна вина за това развитие на нещата — подхвърли Стенуолд.
Последното му спечели усмивка от Тиниса.
— Не знаехме дали Теорнис ще пристигне навреме. Нито дали изобщо ще се опита.
— И за мен е изненадващо — призна Тисамон. — На каква цена бе спасен градът?
Стенуолд кимна в знак, че признава основателността на въпроса.
— Поне сме тук, за да я платим. Паякородният Аристои може да не беше единственият, на когото дължим спасението си, но появата му се оказа решаваща и това не може да се отрече.
— Светът се е обърнал надолу с главата — заяви Тисамон. Задържа погледа си върху Ариана и чак сега я позна в бялата студентска роба. Позна я и острието на ръкавицата му щръкна на мига.
Стенуолд сложи ръка на рамото му, без да поглежда към острието, и се взря смело в очите на приятеля си.
— Тя беше до мен — изтъкна. — Спаси ми живота и се би за моя град, макар че можеше да ме предаде и убие по всяко време. Тя е… — „Моя, тя е моя.“ — … вярна — добави накрая. — Да не забравяме, че именно Ариана ни предупреди за векианците и ни спечели ценно време.
— Доверието се гради бавно — отстъпи Тисамон под предпазливия поглед на Ариана.
— Виждам, че и на сънародниците й не си имал достатъчно доверие, щом не си приел поканата да се качиш на флагманския им кораб — отбеляза Стенуолд.
— Колкото до това… — Тисамон хвърли кос поглед на дъщеря си, — имахме друг ангажимент.
— Една дребна работа — потвърди Тиниса. — Скоро ще разберем дали сме успели.
Халдред беше осороден от добро семейство, капитан от имперската армия и човек, чиито професионални предпочитания биха го отвели до доживотна синекурна длъжност в имперската столица Капитас. Ала понастоящем беше изгряваща звезда в свитата на генерал Максин и понякога му се падаха задачи, които не можеше да избегне. Много зависело от тази му задача, така му бяха казали, и евентуалният му успех щял да се запомни. Името му щяло да бъде споменато пред самия император.
Беше се отбил в лагера на Четвърта армия колкото да размени няколко думи с генерал Алдер и сега летеше с негов ескорт над осеяния с шубраци терен и се оглеждаше за лагера на паякородните. Подготвил им бе цяла тирада от любезни слова, носеше и чанта с документи за сътрудничество и взаимна изгода. Империята и Паешките земи бяха като двама великани, които са се сблъскали едва наскоро и още си изпробват взаимно силите. Това тук беше едното от двете места, където великаните можеха да се видят очи в очи. Ако можеше да избира, Халдред би предпочел град Соларно с цялата декадентска пищност на Паешките земи, излегнала се на хълбок покрай брега на красиво езеро, толкова голямо, че стига до хоризонта. Но ето че го бяха пратили тук, в пущинака, с изрични заповеди.
Вече се свечеряваше, а той още не беше открил лагера им. Изглеждаше невероятно двеста души да се скрият толкова добре в опоскан район като този, но търсенето му все още не се беше увенчало с успех.
Един от мъжете в ескорта извика нещо, посочи и Халдред различи някакви хора сред рехава горичка. Те трябва да са, реши капитанът, и започна да се снижава.
Кацнаха недалеч от дърветата и тръгнаха предпазливо към тях. Нямаше запалени огньове, нито великолепни шатри. Халдред навлезе в сянката на клоните, но дори оттук не виждаше никого и нищо.
— Говоря от името на Империята — извика той. — Идвам като посланик в Паешките земи.
— Сериозно? — чу се тих глас, почти в ухото му. Халдред отскочи назад… и се озова право пред нечие бледо, свирепо лице.
Изобщо не бяха паякородни. Натресъл се бе в паяжина от съвсем различно естество.
На светлината на мъждив фенер в палатката си генерал Алдер преглеждаше последните данни, докладвани от интендантите му. Положението с провизиите ставаше отчайващо. Скорпионородните се бавеха с доставките през пустинята, а керваните, които генералът пращаше лично, ставаха жертва на разбойници — навярно същите тези скорпионородни. „Проклети варвари — изсумтя вътрешно Алдер. — Ако зависеше от мен, щях да ги окова всичките.“ Но не зависеше от него. Империята не проявяваше интерес към завоюването на териториите им, защото Ръбатата пустиня не предлагаше нищо ценно, освен правото на преход, а дори и то не скъсяваше значително времето в сравнение с обходния маршрут.