Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Какво… — започна Стенуолд, но Балкус го изпревари:
— Спера!
Стенуолд я зяпна и видя срещу себе си изпосталяла и мърлява мухородна жена с вид на човек, който от дни не е слагал хапка в устата си, нито е затварял за сън очи.
— Но ти нали беше в Сарн… — изломоти глуповато той.
Балкус коленичи до нея и Спера се облегна признателно на рамото му. Изглеждаше полумъртва от изтощение.
— Сарнианците влязоха в сражение с осоидите… на открито, не беше обсада — изрече едва чуто тя. — Претърпяха поражение, изтеглиха се… когато стигнахме с влака в Сарн, вече беше дошла новината, че обсадата на Колегиум е вдигната. Веднага се качих на друг влак и потеглих насам… Докарах и молецородния. Ранен е. Настаниха го в едно съблюдателско общежитие наблизо.
Нещо в поведението й, в недоизказаните думи, вече бе стиснало Стенуолд за сърцето.
— Успокой се — каза й тихо той. — Какво стана с Челядинка?
— Майстор Трудан, съжалявам — промълви тя. — Уж трябваше да е в последното автовозило, което напусна бойното поле, само дето… машината така и не се прибра в града. Съжалявам, толкова съжалявам.
40.
Беше най-великата магия, от самите приливни брегове на Вещото време.
Тук, сред гъстите стволове на вековни дървета, по древни пътеки през леса, те дойдоха в една безлунна нощ. Бавни редици от закачулени в сиво фигури вървяха решително през непрогледния мрак с наведени глави. Имаше някакво отчаяние в тях, опърпана гордост, вдигната като знаме. Колко ли бяха изгубили вече, за да стигнат до този хал? „Гледай внимателно, млади послушнико.“
Имаше светлини напред, слаби макар: плетени кошници, пълни със светулки, които даряваха подводното си сияние на трите дънера, но дори не докосваха сенките между тях. Фигури чакаха там, високи, ъгловати. Имаше и черен метал, люспести ризници, върхове на копия. Това място беше свещено и там те държаха идола на своето Изкуство, реликва, която гниеше вече хиляда години. Около идола стояха самите богомолкородни, и те като статуи, с някои от тях бяха и гигантските изгърбени силуети на побратимените им насекоми, прибрали смъртоносните си щипки сякаш в мълчаливо съзерцание.
„Гледай внимателно, млади послушнико.“
В бавна и тържествена процесия закачулените мъже и жени се приближаваха през гората към тях. Нощта тежеше наоколо, ала над света се бе сипнала зора, която прогонваше и най-тъмните сенки. Това беше краят на Вещото време и из целите Равнините властта им се свиваше от ден в ден. Древните им градове бяха превзети — Патис, Тир Амек, Шаларна и Амира бяха паднали пред гнева на разбунтувалите се роби и нито техните умения, нито смъртоносната стомана на богомолкородните им войници можеха да спрат потопа. Робите — глупавите и грозните, лишените от грация и изящество — бяха отхвърлили тяхното господство. Бяха си направили брони и ужасяващи нови оръжия, и се бяха обявили за свободни.
„Патис, Тир Амек, Шаларна, Амира.“
Наум Ахеос изрече новите им имена: Колегиум, Тарк, Сарн и Мина. И колко ли още, които са били домове на неговите молецородни предци, а после са потънали в забвение?
И когато единството било най-нужно, настанал разкол. Векове на борба държали молецородните в едно. Събирали огромни армии срещу извиращите от земята стоножкородни. Разтуряли машинациите на всички други магически раси — паякоиди и комарородни, подлите бръмбари убийци и древните погребани царства на голоохлювните. Ала въстанието на робите ги ударило дълбоко в самата им същност и те се разпаднали на парчета. Някои настоявали да се договори мир, други — че трябва да се оттеглят в отшелничество. Фракциите и партиите се разраствали, стигнало се до кръвопролитие, но не срещу врага, а помежду им, и през цялото това време неотвратимата вълна на историята ги изтласквала настрани, към периферията, и заличавала знаците за тяхното съществуване.
„Виждал си наши зидове в Колегиум, които още стоят, видя и подземната канализация в Мина, която конощипородните построиха за нас. Какво друго стои?“
И се стигнало до това. Накрая се стигнало и до това. Последният опит да се призоват пресъхващите сили на старата магия, която преди била неразделна част от живота на молецородните — този най-амбициозен от ритуалите. Дошлите тук били ренегати, разбира се. Дори най-убедените привърженици на войната в Тарн и в Доракс, които проповядвали кърваво възмездие, не искали да имат нищо общо с това. Ала тези отцепници се били заклели да рискуват всичко, да използват докрай потенциала, който расата им била натрупала през столетията. Отишли при богомолкородните с истории за мъст и войнствената раса се вслушала в думите им. А накрая дошли и тук.