Разединени равнини

— Добър момент избра да запознаеш Тиниса с наследството й — отсъди той.

Тисамон обаче не се усмихна.

— Те няма да се бият за Колегиум, Стенуолд. Но ще се бият. Когато дойдат отново, осоидите ще открият, че пътят по южното крайбрежие вече си има пазачи. — Мисълта за предстоящото угаси блясъка в очите на Тисамон и Стенуолд понечи да го окуражи с някоя дума, когато Ариана го дръпна за тогата.

— Стенуолд!

Беше се обърнала и гледаше назад към стъпалата пред Амфиофоса. В сградата все още влизаха и излизаха доста хора въпреки късния час.

— Какво? — „Убийци — помисли си веднага той. — Сигурно е познала някого по лице.“

— Стенуолд, искаш Талрик за себе си, нали?

— Да, защо?

— Тогава събери войници, колкото можеш повече — изсъска Ариана. — Ако го искаш, ще трябва да се биеш за него. Сега, или ще е твърде късно!

„Войници? Когато си имам Тисамон?“

— След мен — изръмжа и хукна нагоре по стъпалата. Тисамон го последва незабавно, острието на ръкавицата му се разгъна в движение. Стенуолд чу Тиниса и Ариана да подтичват отзад; знаеше, че Тиниса вече е изтеглила рапирата си. В тяхната компания се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото с двайсетина от мравкородните войници на Паропс, да речем.

— Какво има? Казвай! — настоя той, докато търчаха по коридорите на Амфиофоса.

— Видях я! — съобщи Ариана. — Дошла е да го убие!

— Коя? — изпъшка Стенуолд, вече останал без дъх.

— Жена водно конче! Тисамон знае!

Тогава я видяха — стоеше пред стражите, охраняващи стаята на Талрик, жена от Федерацията с отметнат плащ, под който бронята й грееше с цветовете на дъгата. Бръмбарородните стражи явно не знаеха какво да я правят — сигурно се чудеха дали не е от чуждоземните войници на Теорнис. Вдигнали бяха наполовина щитовете си и я гледаха намръщено. Внезапно в ръцете й се появи дълъг меч с право острие. Завесата на входа към стаята на Талрик беше дръпната наполовина, сякаш жената се бе опитала да мине между стражите по право.

— Пуснете ме да вляза — настоя тя с тон все едно отправя последно предупреждение.

— Спрете я! — извика Стенуолд и едва успя да се закове на място извън обсега на странния й меч. Поне се надяваше, че е извън обсега му. Жената промени моментално стойката си, така че дъгата на оръжието й да покрива едновременно и стражите, и Стенуолд, и за миг се възцари тишина, докато напрежението нарастваше до точката на скъсване.

— Госпожо Фелисе. — Тисамон стоеше до Стенуолд. Сърповидното острие на ръката му беше готово за бой, но на лицето му се появи странно изражение.

Жената впери поглед в него и нещо се промени едва доловимо в очите й.

— Госпожо Фелисе — повтори бавно Тисамон. — Вече сме се срещали. Помните ли?

— Бихме ли се? — попита тя с глас като на малко дете.

— Удостоихте ме с тази чест, да — потвърди богомолкородният, придавайки особена тежест на думите си, специално значение, което имаше смисъл само за тях двамата.