Принц на драконите
- Автор: Роун Мелани
- Серия: dragon prince #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мина Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принц на драконите». Краткое содержание книги:
— Шонед! Бързо! Той ще се оправи, казвам ти, ще се оправи.
Тя не спираше да плаче. Дори след като видя как Оствел помогна на човека да се изправи, побутна го към портите и той се заклатушка навън, тя продължаваше да се дави в ридания и да повтаря „прости ми, прости ми…“
Гласът на Оствел достигна до нея натежал и дълбок.
— Знам… — ръцете му я стегнаха за миг в здравата си прегръдка. — Хайде, иначе ще изгубим Тобин и бебето.
Шонед се вкопчи в него, докато той пробиваше път за двамата през огнената пещ, създадена от нея. Главните порти бяха заприличали на огнен обръч — на паст, зейнала срещу ужасените хора, които се мъчеха да прескочат пламъците. Шонед вдъхна дълбоко от гъстия пушек, тръгна след Оствел и хвърли бегъл поглед назад — замъкът бе погълнат от огнен фонтан, който пръскаше яростно смъртоносните си струи. Феруче умираше заради нея и може би заради нея щяха да загинат и хора.
Попи с ръкав потта по челото си. Избърса как да е плувналите си в сълзи очи и трепна болезнено, когато платът докосна изгорената й кожа. Не трябваше да стане така, мислеше си тя, и изведнъж усети паниката да стяга сърцето й. Знаеше, че върху рамото й ще остане белег от Огъня, но във видението си нямаше белези върху челото, нито върху бузата.
— Оствел, не трябваше да стане така!
— Какво, в името на Богинята, си очаквала ти! — каза хрипкаво той и я повлече със себе си по-далеч от горящите стени на замъка.
— Не, не беше така! — тя се дръпна и се взря с широко отворени очи в пламъците; от солта на сълзите й изгорената плът още повече я болеше. — Трябваше да има Огън, но не и пожар! Оствел, колко ли души съм убила…
Той я обърна към себе си и стисна лицето й между дланите си.
— Не започвай пак — викна грубо той. — Няма да ти позволя да се виниш за нечия смърт! Чуваш ли, Шонед?
— Това беше моят Огън! Моят! Богиньо, какво направих!
— Ще си задаваш въпроси, когато се махнем оттук. Шонед, ще те ударя и ще те нося на гръб, ако трябва! Хайде, тръгвай!
До поляната, където бяха спънали конете, оставаше много път. Най-после се добраха дотам, но конете ги нямаше. Някой ги беше откраднал. Докато ги чакаше, Тобин крачеше полека в сянката на скалите и се опитваше да успокои разплаканото бебе. Разтреперана, Шонед пое детето в ръцете си и се опита да преглътне напиращите сълзи.
Тобин предложи да се подслонят в запустелия гарнизон под скалите. Повечето бегълци продължаваха по главния път, който водеше до Вереш и Княжески предел. Пламъците от замъка разсеяха мрака и по хората наоколо Шонед виждаше рани, много по-жестоки от своите. Оствел попита една прислужница дали някой е загинал в пожара, но жената само повдигна рамене.
— Откъде да знам? Почти всички бяха вън на двора, на пиршеството по случай раждането на малкия княз. Лицето на жената изведнъж се сгърчи от мъка. — А сега нея я няма и бебето сигурно също е изгоряло, а може би и другите три деца…
— Когато Върховният княз научи, не давам и пет пари за живота на онзи, който му се мерне пред очите — обади се един мъж наблизо. — Не те познавам, сигурно си дошъл с господаря на Кунакса, дето пристигна преди два-три дни. Можеш да предадеш съвета ми на господаря си — най-добре ще е да изчезнете веднага оттук. На ваше място точно това бих направил.
Шонед стоеше малко встрани, заслушана в думите на човека. Тя пристъпи към Оствел, докосна го по ръката и прошепна:
— Остави, никога няма да науча със сигурност… — продължиха да крачат мълчаливо, после добави с горчивина: — Ако бях убила Ианте, поне щях да знам, че го правя съзнателно и да приема последствията от това. — Тя зави детето в ръцете си и продължи: — А и нямаше да се преструвам, че нещата не са се развили така, както ги бях предвидила.
След малко се отделиха от тълпата и се сляха със скалите встрани от пътя. Когато и последните бегълци се скриха от погледите им, тримата поеха отново по каменния път към гарнизона. Стигнаха там призори. Оказа се, че само те бяха потърсили там подслон. Стояха до прозорците в празните стаи и гледаха как замъкът продължава да гори високо сред скалите над тях. Шонед люлееше нежно детето до гърдите си и не искаше да го даде на никой, дори когато Тобин се опита да превърже рамото и да почисти бузата й.
— Недей, не ме боли. Остави ме.
Тобин тактично не настоя. Шонед седна с кръстосани крака на прага, държеше бебето в скута си и то най-после заспа, а тя се загледа в останките на горящия замък. Не можеше да мисли за друго, освен за детето и за щастието да го държи в ръцете си. Нека Тобин и Оствел се погрижат за обратния път към Цитаделата.
Вгледа се в смарагда върху ръката си, дошъл отново на мястото, където беше и преди. Пламъците на пожара просветнаха в дълбините му и камъкът сякаш оживя и пламна със собствен огън. Първожрицата отдавна й бе казала, че ще може да превръща виденията си в реалност, ако силно пожелае това. Е, тя бе жадувала толкова години да има дете, и видението й се сбъдна. Сега детето беше в ръцете й, а върху рамото й тъмнееше дълбока рана, която щеше да остави неизличим белег върху плътта й.