Принц на драконите
- Автор: Роун Мелани
- Серия: dragon prince #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мина Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принц на драконите». Краткое содержание книги:
Една бурна нощ в началото на зимата, когато лъчите на пълнолунието се мъчеха да си пробият път между тежките облаци от север, във Феруче най-после се разнесе дългоочакваният сигнал за тревога. Уплашените слуги наскачаха от леглата си и се разтичаха насам-натам. Шонед стоя дълго сред лунното сияние, за да се убеди, че тревогата не е фалшива. Леката й усмивка бе плод на странна смесица от задоволство и завист, докато гледаше как тялото на Ианте се гърчи и извива като дъга в жестоките спазми на болката. После върна съзнанието си към Цитаделата и изпрати да повикат Тобин и Оствел.
— Раждането настъпи четиридесет дни по-рано — уведоми ги тя, още докато влизаха, с разрошени коси, сънени и объркани. — Предчувствах, че това ще се случи. Заминаваме още тази нощ.
Малко по-късно от портите на Цитаделата излязоха трима души, възседнали най-породистите коне на Чей и препуснаха в галоп на север. Фигурите им се мержелееха едва-едва сред мрака и мъглата, яздеха в пълно мълчание и намираха пътя си при редките проблясъци на луните иззад тъмните облаци. Шонед не усещаше и следа от страх. Тобин, която през лятото и есента бе научила от нея някои способи на фаради, предпочете да занимава ума си с точно възпроизвеждане на детайли от плана, и не обръщаше никакво внимание на ледения трепет, който заливаше на моменти цялото й тяло. Оствел притискаше и разпускаше пръсти около дръжката на меча и знаеше, че не може да спре двете жени, нито пък да ги изостави. Никой не смееше да заговори княгинята, която яздеше между двамата, устремена напред, с невиждащ поглед, пламнал в зеленикаво сияние.
На съмване Шонед ги поведе през хълмовете, където през пролетта драконите се ухажваха, приличаха се на слънце, биеха се и се любеха. Беше използвала този заобиколен път към Феруче и преди, но докато през пролетта се бе объркала, сега нямаше никакви колебания за посоката. Мрачният кошмар на самотното й пътуване тогава се бе слял с ужаса от преживяното във Феруче и печалното завръщане у дома. Сегашното пътуване също й се струваше като сън, всичко изглеждаше като видение сред пламъците на Огъня, но този път душата й пееше, а цветовете в главата й искряха и танцуваха живи и ярки.
Недалече от първите постове, на десет мери от Феруче, тримата спряха да починат след изтощителната езда през деня. Разседлаха конете, спънаха ги и ги оставиха на закътана поляна. През нощта извървяха пеша останалата част от пътя. Ненадейно призори между скалите се показа целият замък, окъпан в първите лъчи на бледото зимно слънце, с кули, обвити в златисто сияние, отразено в стените с цвят на мед. Шонед спря да се полюбува на красотата на Феруче и си спомни, че Роан й бе обещал да й го подари някой ден. Е, и това щеше да стане. Този ден бе настъпил.
Откъм замъка се разнасяха звуците на шумна веселба, пиянски гласове вдигаха наздравици за благополучното раждане на поредния син. Шонед слушаше и се усмихваше едва доловимо, като усещаше безпокойството на Тобин и Оствел, които стояха зад нея и чакаха. Тя извика в ума си образа на Мета и го видя съвсем ясно, сякаш жената-войн бе до нея; даваше напътствия за предстоящите действия: „Няма замък в Пустинята, който да не познавам и отвън, и отвътре, нощ важното е това, че мога да проникна в тях. В Цитаделата и много други тайни освен тази за входа до пещерата, но затова ще говорим друг път. Слушай сега за Феруче.“
Шонед затвори очи и пред мисления й взор се очерта съвсем ясно тайният вход, тунелът, изсечен в скалите, завоите и разклоненията на коридорите, които помнеше много добре макар че кракът й никога не бе стъпвал там. Последният коридор извеждаше в широкото преддверие пред покоите на Ианте Силен трепет премина през цялото й тяло, но не от страх. В този миг Шонед не чувстваше нищо.
— Шонед…
Шепотът на Тобин я накара да се обърне. Тя кимна бавно и каза:
— Да, време е да свърша това, за което съм дошла.
Тя ги поведе надолу сред сенките и скритите от погледа на часовите места, където я бяха заловили първия път. Сега не се притесняваше, че могат да ги разкрият. Всички празнуваха раждането на четвъртия син на Ианте и каменните дворове бяха притихнали и пусти. Тя тръгна покрай външната стена на крепостта, където зидарията се сливаше със скалите. Изведнъж в камъка съзряха пукнатина, от която стърчеше тънко острие на нож като лост на невидим механизъм. Оствел трепна, но миг по-късно видя, че острието е ръждясало и очевидно дълго време не беше докосвано от човешка ръка.