Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:
— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.
— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?
— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.
Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.
— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.
Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най-лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.
Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:
— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?
— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.
— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.
Отново потрепери.
СЕДЕМ
Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше до болка познатото им червено око.
— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.
Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.
— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.
Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.