Буря се надига
- Автор: Джордан Роберт, Сандърсън Брандън
- Серия: wheel of time #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Буря се надига». Краткое содержание книги:
Фортюона целуна последния от петимата Кръвни ножове и за пети път изрече словата, които ги обричаха на смърт, но също и на геройство. Отдръпна се назад. Селусия застана до нея. Генерал Юлан пристъпи и се поклони ниско.
— Нека да се знае от Императрицата, дано да живее вечно, че ние няма да я провалим.
— Знае се — отвърна Селусия. — Светлината да ви следва. Знайте, че Нейно величество, дано да живее вечно, видя днес в градината как от роза на новата пролет паднаха три венчелистчета. Поличбата за вашата победа е дадена. Изпълнете я, генерале, и наградата ви ще бъде голяма.
Юлан отдаде чест с юмрук в гърдите, металът отекна в метал. После поведе войниците към стоборите на то’ракен, петимата Кръвни ножове вървяха първи.
След няколко мига първото същество затича по дългото пасище, очертано с пилони и флагове, подскочи и се понесе във въздуха. Последваха го други, цяла флотилия, повече, отколкото Фортюона бе виждала някога в небето наведнъж. Полетяха на север.
Ракен и то’ракен обикновено не се използваха така. Повечето набези се извършваха, като войниците се спускаха около транспортен пункт, където то’ракен щяха да изчакат, докато войниците извършат нападението и се върнат. Но този набег бе съдбоносен. Планът на Юлан изискваше много по-дръзко нападение. То’ракен с дамане и сул-дам на гърбовете, атакуващи от въздуха. Можеше да се окаже началото на нова дръзка тактика. Или да доведе до разгром.
— Променихме всичко — каза тихо Фортюона. — Генерал Галган греши. Това няма да даде на Преродения Дракон по-лоша позиция в преговорите. Това ще го обърне срещу нас.
— А той не беше ли срещу нас досега? — попита Селусия.
— Не. Ние бяхме срещу него.
— Има ли разлика?
— Да — каза Фортюона, загледана след едва видимия в небето облак от то’ракен. — Има. Боя се, че скоро ще видим точно колко голяма разлика има.
Глава 37
Сила от Светлина
Мин седеше кротко и гледаше как Ранд се облича. Движенията му бяха напрегнати и внимателни, като стъпките на акробат по изпънато въже. Оправи левия маншет на колосаната си бяла риза с бавни, съсредоточени движения на пръстите. Десният вече беше оправен — слугите му се бяха погрижили за това.
Свечеряваше се. Все още не беше съвсем тъмно, макар капаците на прозорците да бяха затворени. Ранд посегна към палтото в златно и черно, навлече единия ръкав, после другия. Започна да закопчава копчетата едно по едно. С тях нямаше проблем — вече свикваше да действа само с една ръка. Копче след копче. Първото, второто, третото, четвъртото…
Искаше й се да запищи.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита го.
Ранд не се обърна от огледалото.
— За кое?
— За сеанчанците.
— Мир няма да има — каза той, докато изправяше яката на палтото си. — Не успях. — Тонът му беше безчувствен и същевременно напрегнат.
— Нищо лошо няма в това да си обезсърчен, Ранд.
— Обезсърчението е безсмислено — каза той. — Гневът е безсмислен. Никое от двете чувства няма да промени фактите. А фактът е, че нямам повече време за губене със сеанчанците. Ще трябва да рискуваме удар в гръб, като тръгнем на Последната битка без стабилност в Арад Доман. Не е идеално, но е това, което трябва да се случи.
Въздухът над Ранд заблещука и се появи планина. Виденията около Ранд бяха толкова чести, че Мин обикновено се принуждаваше да ги пренебрегне, освен ако бяха нови — въпреки че отделяше много време понякога, за да ги открои и проумее. Това беше ново и задържа вниманието й. Извисяващият се връх беше откършен от едната страна и образуваше раздрана дупка по склона. Драконовата планина? Беше загърнат в тъмни сенки, засенчен сякаш от облаците горе. Това беше странно. Всеки път, когато бе виждала планината, тя се извисяваше над самите облаци.
Драконовата планина в сенки. Щеше да е важно за Ранд в бъдещето. Онова там не беше ли малък лъч светлина, блеснал от небесата надолу към планинския връх?
Видението изчезна. Макар Мин да знаеше какво означават някои от виденията, това я озадачи. Тя въздъхна и се отпусна в мекото червено кресло. Книгите й лежаха разхвърляни на пода. Напоследък отделяше все повече и повече време за проучвания, отчасти заради усещането на Ранд за спешност и отчасти защото не знаеше какво друго да прави. Обичаше да мисли, че е способна да се грижи за себе си. И бе започнала да мисли за себе си като последна защита за Ранд.
Беше открила колко точно е полезна като „защитна линия“. Беше се оказала горе-долу толкова полезна, колкото невръстно дете! Всъщност беше пречка, инструмент, който Семирага бе използвала срещу него. Беше се възмутила, когато Ранд предложи да я отпрати, дори го нахока, че изобщо го предлага. Да я отпрати! Да я опази? Това беше глупост! Можеше да се грижи за себе си.