Разединени равнини

— Паешките земи нямат единно мнение като целокупна общност, нито предприемат единни действия, войнемайсторе — отвърна сухо Теорнис. — Аз обаче съзирам достатъчни предимства в бъдещото ни търговско и политическо сътрудничество, за да стигна толкова далеч в защитата на Колегиум. Ала за появата ни трябва да благодарите на друг.

По физиономията на Тадспар личеше, че този намек е нов и за него, затова Стенуолд издаде любезен насърчителен звук.

— Вие се познавате с една изключително обаятелна представителка на моята раса на име Тиниса, нали?

— Виждали сте Тиниса? — ахна Стенуолд. — Къде? — Всичко това нямаше смисъл; целят свят се беше преобърнал надолу с главата. „Дали защото съм уморен до смърт, или защото всички са откачили наистина?“

— Цялата история ще ви разкажа, когато имаме възможност да поговорим на спокойствие — обеща Теорнис. — Тя още не е приключила, впрочем, защото Тиниса и нейният спътник имаха да довършат свои дела, преди да се върнат тук, иначе бих им предложил да пътуват с флагманския ми кораб.

Стенуолд кимна. Главата му още се въртеше, затова побърза да благодари на лорд-маршала и се огледа за място, където да седне. Минали бяха пет дни от поражението на векианската армия и спасението на Колегиум, но хората все още се държаха така, сякаш войната продължава. В града им имаше твърде много чужденци и местните ги гледаха с недоверие. Стенуолд разбираше, че ако бе искал Колегиум за себе си, Теорнис лесно можеше да го завладее, а и в преговорите на следния ден паякородният изрично го беше намекнал. Стенуолд знаеше това-онова за търговските концесии, които Алданраелите щяха да пожънат от цялата тази история, за заемите, преноса на технологии и студентските стипендии в Академията. Бяха договорили дори две преподавателски места, с които вървяха и делегатски места в Събранието.

— Командир Паропс — поздрави Тадспар и тръгна нанякъде. Таркианският офицер още беше с доспехите си. Стисна здраво ръката на Стенуолд.

— Значи вие сте Стенуолд Трудан!

— Същият — призна той. Би дал мило и драго да поседне някъде, но знаеше, че трябва да се прави на дипломат. Коренна промяна след краткото му битие на войник и не особено приятна — след един час дипломация вече не беше сигурен кое от двете занятия мрази повече.

— Тогава познавате един мухороден на име Неро — подхвърли Паропс.

Явно беше ден на неочакваните имена.

— Да, познавам го — потвърди Стенуолд, — макар че не съм го виждал от години.

— В такъв случай имам много да ви разказвам — каза Паропс. После видя, че Тадспар чака да го представи на други хора, направи гримаса и добави: — По-късно, изглежда.

„Явно в близко бъдеще всичките ми вечери ще са заети.“

Стенуолд си позволи да се облегне на една удобна за целта стена, но не за дълго — друг член на Събранието вървеше към него, повел със себе си меднокож мъж, висок и дългокрак.