Пенрик [bg]

— Майстор Боша, предполагам?

Кратко кимване.

— А ти кой си?

— Казвам се Пенрик. Водач съм на мадам Катаи за това пътуване.

— А знаеш ли каква е целта на пътуването?

— Да.

Алените очи се присвиха.

— Ясно. — Албиносът бръкна в халата си, за ужас на Пен, но добре поддържаната му ръка извади оттам кърпичка от качествен памук. Изгладена и напарфюмирана. Мъжът я подаде на Пен. — Да не оцапаш килима.

— А. Благодаря. — Пен изтри горната си устна, влажна от кръв. Това беше цената за шаманската принуда върху кучетата, но по-добре Боша да си мисли, че му е разбил носа, когато го е фраснал с вратата. Току-виж се почувствал виновен дори. А може и вратата да беше помогнала малко, защото кърпичката се напои, преди кървенето най-после да спре. Вратата на стаята към галерията най-после се отвори и лейди Танар влезе, следвана от Найкис.

Щом Танар затвори вратата и я заключи, Найкис вдигна ръка към гърдите си и въздъхна облекчено, сякаш най-после са стигнали до сигурно убежище. Пен не беше толкова сигурен.

Танар се извъртя към Найкис.

— Как е Аделис? Къде е? Чухме, че са го ослепили в Патос, а после, че се е появил някак в Орбас, пълна лудост.

Найкис отвори уста да отговори, но после погледна умолително Пенрик.

Той успя да съчини отговор в движение:

— Явно врелият оцет е бил приложен неправилно. Благодарение на сестрините си грижи генералът възвърна зрението си. После двамата потеглиха тайно към Орбас, преди агентите на императора да разберат за този неочакван развой и да повторят опита си. — Официалната версия. Фактът, че Пенрик беше възстановил зрението на младия генерал с цената на най-деликатната и трудна горна магия, която бе прилагал някога в медицинската си практика, беше нещо, което предпочиташе да не споделя. Нито тук, нито където и да било.

Найкис стисна устни в мълчаливо неодобрение на тази му скромност, но все пак се съобрази с версията му.

— Дук Джарго веднага нае Аделис и му възложи военната кампания срещу русилийските набези в Грабиат. Както знаем, Аделис вече надви веднъж русилийците, не че императорът му благодари за това. Мога само да се надявам, че Джарго ще оцени усилията му по достойнство. Не че би могъл да надмине императора по неблагодарност.

Кривата уста на Боша се изви в нещо като истинска усмивка. Горчива усмивка по повод благодарността на властимащите? Стоеше със скръстени ръце, без да сваля очи от Пенрик.

— Аделис отдавна беше заминал, когато писмото ти стигна до мен — продължи Найкис. — Дукът предпочете да не го безпокои излишно и вместо това финансира пътуването ни с Пенрик. Надяваме се да измъкнем майка ми от Седония и да я приберем в Орбас. Някак. — Местеше поглед между Танар и Боша. — Не знам какво съдействие можете да ни окажете, без сами да се изложите на опасност, но и най-малката помощ би била от полза.

— Естествено, че ще ти помогнем! — извика Танар. Боша не каза нищо. — Бедничката. Изминали сте целия път от Орбас и толкова бързо? Сигурно си капнала, хайде, ела да седнеш. Трябва ти питие. — Погледна колебливо към Пен. — Вие също, майстор Пенрик. — Любезно и достатъчно неспецифично обръщение, ласкателно, ако беше обикновен слуга. Макар че тя едва ли го мислеше за обикновен слуга, каза си той. Тръгна след Найкис към масата до стената, малка и кръгла, подходяща за двама души, решили да се подкрепят с лека закуска. Боша придърпа мълчаливо още два стола, донесе от бюфета гарафа със сладко червено вино и кана вода, после наля на всички в стъклени чаши.