Средното царство

Обърна се отново с лице към Чен, свали пушката от рамото си и заплашително я насочи към Чен. Но се виждаше, че трепери.

— Махни се от пътя ми, Тон Чу. Иначе ще те убия!

Чен се засмя презрително.

— Между другото казвам се Чен. Као Чен. Но да оставим това настрана — че защо да се махам? Прекалено много видя, Тен. Ако те пусна, ще разкажеш какво си видял, а пък аз не мога да допусна това. Както и да е, ти ми ги прати тия жалки копелета, нали? Ти си им казал. Е… Това е за тях. И за брат им. А и за Павел също.

Тен се обърна твърде късно. Павел се бе изкачил на брега и беше застанал зад него. Щом стражът се обърна — беше чул шума зад себе си, — Павел се хвърли напред и го блъсна. Тен падна тромаво и главата му цопна в плиткия поток. Пушката изхвърча настрани.

Чен се спусна напред и скочи от моста във водата. Павел го последва след част от секундата.

Тен се претърколи, вдигна глава над водата и взе да я тръска. Беше се оцъклил от изненада. Миг по-късно главата му отново бе под водата. Той беше едър мъж и се бореше здравата, напрягаше ръце и врат да се освободи, риташе отчаяно, но двамата стискаха зъби и го държаха под водата, докато накрая, след последния яростен спазъм, тялото на Тен изведнъж се отпусна.

Павел потръпна, изправи се и впери поглед в мъртвеца.

— Богове… — прошепна той. — Убихме го.

— Да — каза Чен и се стегна — беше забелязал болката, изписана по лицето на младежа. О, Павел го беше мразил — бе го мразил достатъчно, за да го убие. Но след като всичко бе свършило, момчето виждаше Тен по-ясно — просто като друг човек. Човек, когото бе лишил от живота.

— Ела — каза той и се изправи на крака. — Трябва да скрием тялото.

За миг Павел се взря в безжизнения труп, който сега плуваше с лице надолу в плитката вода; след това дойде на себе си. Преглътна мъчително и погледна Чен.

— Какво?!

— Трябва да скрием тялото — повтори Чен, като гледаше да е внимателен с момчето. — Знаеш ли някое място, Павел?

Светлината бързо помръкваше. Нямаше да забележат веднага, че ги няма, но ако се забавеха твърде дълго…

Павел отново потръпна, после кимна.

— Да. Има едно място малко по-надолу.

Помъкнаха тежкото тяло за ръцете колкото се може по-бързо срещу течението на водата и най-накрая стигнаха до едно място, където тръстиките от едната страна на канала заплашваха да прелеят и да го преградят. Павел спря.

— Тук — рече той и посочи неясно черно петно на брега.

Чен издърпа тялото и след това с помощта на Павел го вкара сред високите тръстики. Там, зад прикритието им, имаше малка пещера. Вътре, странно, беше сухо. По стените й и от двете страни бяха изсечени малки ниши като примитивни фурни. Павел се обърна и бръкна в едната.

— Не ми харесва, но няма къде другаде…

Чен се огледа смаяно. Стените бяха боядисани в червено, жълто и зелено, а отворите на нишите бяха поръбени с цветни плочки. Във всяка ниша бе поставена малка статуйка, а около тях бяха разпръснати късчета хартия и остатъци от мънички свещички. Това беше светилище. Тайно светилище.