Средното царство

— Уф… Блед си като червей. И все пак… — тя отново затвори очи и отпусна глава сред възглавничките. — Как се казваш?

— Михаел — отвърна той с псевдонима, който беше откраднал от Де Вор. — Михаел Бьоден.

За миг тя помълча, после въздъхна леко, потрепна и се извърна; надигна се на лакти и пак впери очи в него. При движението камизолата й се отвори отпред и разкри малките й бледи гърди.

— Ела тук. Седни до мене, момчето ми.

Той се подчини; тежкият мирис на парфюма й изпълни ноздрите му. Повдигна му се. Беше същият като бижутата, коприните и атлазите й, като грима и лака на ноктите й. Всичко това — тази показност — го обиждаше. Самият той не носеше никакви украшения. Той вярваше в чистотата. В нейната СЪЩНОСТ.

Ръката й се протегна към лицето му, после се отпусна на рамото му.

— Носиш ли?

Той извади двата пакета от джоба на сакото си и ги хвърли на леглото до нея. Ако беше забелязала грубостта му, с нищо не се издаде — наведе се нервно напред и награби малките кесийки, след това разкъса ръба на едната с малките си остри зъбки и бързо погълна съдържанието й.

Да, точно както си го бе помислил. Тя беше наркоманка.

Загледа как тя отново затвори очи, вдъхна дълбоко и остави наркотика да я омае. Когато извърна отново глава към него, вече изглеждаше по-човешки, по-жизнена; леката игривост в очите й загатваше колко привлекателна е била някога. Но това беше само сянка. Сянка в мрачна стая.

— Очите ти… — каза тя и отново отпусна длан върху гърдите му. — Изглеждат ми някак…

— Да — той докосна всяко око поред с пръст и свали контактните лещи, които бе взел от чекмеджето на Де Вор; след това я погледна пак и забеляза изненадата й.

— Здрасти, мамичко.

— Аз нямам… — започна тя, после се разсмя поразена — беше се сетила. — Ти си синът на Пьотър!

Той забеляза издайническото потрепване на мускулите под очите й. Но в погледа й нямаше любов. И как да има? Тя го беше убила много, много отдавна. Още преди той да се роди.

Тя преглътна.

— И какво искаш?

В отговор той се наведе и я прегърна. Де Вор е прав — мина през ума му. НА НИКОГО НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ. ЗАЩОТО НАКРАЯ ПАК ОСТАВАШ САМ.

Остави я да се отпусне сред възглавничките — мъничкото отровно острие остана забито в основата на гръбнака й. След това се изправи и я погледна отново. Неговата майка. Жена, която никога преди днешния ден не беше виждал.

Внимателно, почти нежно той извади приспособлението от джоба си, нагласи го и го остави на леглото до нея. След шестдесет секунди огънят щеше да избухне и да обхване коприните и атлаза, тънките воали щяха да пламнат… Огънят щеше да пречисти стаята и от най-малката следа от нея.

Леман се отдръпна, поспря за миг — щеше му се да можеше да види всичко това; после се обърна и излезе от стаята. Заключи вратата след себе си. Знаеше, че никой вече няма власт над него. Особено Де Вор.