Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Количар, прикован към количката — това е емблема на каторгата в Сахалин. Но Сахалин не е Колима. Около остров Сахалин минава топлото течение Куросио. Там е по-топло, отколкото в Магадан и на крайбрежието — минус трийсет-четиридесет градуса; през зимата вали сняг, през лятото непременно има дъжд. Но златото не е в Магадан. Яблоновият проход очертава границата на златния климат на височина от хиляда метра. Хиляда метра над морското равнище — това е първият сериозен проход по пътя към златото. На сто километра от Магадан и после още по-нататък по шосето — все по-високо, все по-студено.
Каторгата в Сахалин не ни е мерило. Приковаването към количката е било по-скоро нравствена мъка. Както и оковите. Оковите от царско време са били леки, лесно са се сваляли. Арестантите са изминавали хиляди версти в тези окови. Това е било мярка за унижение.
В Колима никого не приковаваха към количките. В продължение на няколко дни през пролетта на трийсет и осма година в тандем с мен работи Дерфел, френски комунист от Кайен, от каторжните каменоломни. Дерфел беше прекарал около две години във френска каторга. Но това нямаше нищо общо. Там му е било по-леко, по-топло, пък и не е имало политически. Не е имало глад, адски студ, измръзнали ръце и крака.
Дерфел умря в забоя — спря му сърцето. Но опитът от Кайен все пак му беше помогнал — Дерфел издържа месец повече от другарите си. Това хубаво ли е или е лошо? Да имаш този допълнителен месец страдания.
Та в звеното на Дерфел за първи път тиках количката.
Количката не може да се обича. Тя може само да се мрази. Като всяка физическа работа, работата на количаря е безкрайно унизителна заради робския си колимски акцент. Но като всяка физическа работа, работата с количката изисква някакви навици, внимание, всеотдайност.
И когато тялото ти свикне с тези дреболии, търкалянето на количката става по-лесно от това да замахваш с кирка, да удряш с лост, да стържеш със специална лопата.
Цялата трудност е в равновесието, в удържането на колелото на рампата, на тясната дъска.
На член петдесет и осем в златния забой му дават само кирка, лопата с дълга дръжка, комплект лостове за сондиране и желязна лъжичка за изстъргване на пръстта от ямурлука. И количка. Друга работа не се разрешава. При съоръжението за промиване, където трябва да се „тресе“ — да се движи назад и напред едно дървено стъргало, което засилва буците земя и ги разбива на части — няма място за член петдесет и осми. Работата при трошачката е за битовите. Там е по-леко и е по-близо до златото. На петдесет и осем им беше забранено да работят над улея и да промиват. Можеха обаче да работят с коне — от петдесет и осем взимаха хора за коняри. Но конят е крехко животно, подложено на всякакви болести. Северната му дажба се крадеше от конярите и от началниците на конярите. Конят отслабваше и умираше на шейсетградусовия студ преди човека. Толкова излишни грижи са това, докато количката изглежда нещо по-просто, по-добро от каруцата, по-честно пред тебе самия, по-близко до смъртта.
Държавният план е сведен до мината, до участъка, до забоя, до бригадата, до звеното. Бригадата се състои от звена и на всяко звено се дават колички — две или три, колкото трябват, но никога само една!
Тук се крие голяма производствена тайна, каторжната тайна на Колима.
Има още една работа в бригадата, една постоянна работа, за която всяка сутрин мечтае всеки — това е работата на разносвач на инструменти.
Кирката бързо затъпява при ударите по камъка. Железните лостове бързо затъпяват. Право на робите е да искат хубав инструмент и началството се стреми да направи всичко, за да бъде инструментът остър, лопатата да е удобна, колелото на количката да е добре смазано.
На всеки производствен златен участък си има ковачница, където денонощно ковач и чукач могат да наточат кирката, да изострят лоста. Ковачът има много работа и единственият миг, в който арестантът може да си поеме дъх, е когато няма инструмент, понеже инструментът е отнесен в ковачницата. Разбира се, той не си клати краката — стърже почвата, сипва я в количката. Но все пак…
Ето на тази работа — на разносвач на инструменти — всеки искаше да попадне поне за един ден или поне до обяд.
Въпросът с ковачниците беше добре изучен от началството. Имаше много предложения да се подобри това инструментално стопанство, да се сменят порядките в него, които пречат на изпълнението на плана, с цел ръката на началството да легне още по-тежко на раменете на арестанта.